— Ето ни, инспектори. Разполагате с пет минути, през които да ни попитате каквото желаете, след което се надявам никога повече да не ви видя.
Адвокатът й побърза да добави с мъртвешки глас:
— Госпожа Аш ще разговаря с вас, при това на погребението на съпруга си, против моите усърдни възражения. В интерес на истината, смятам, че никой от семейството не трябва да разговаря с вас предвид предишните ви действия.
— Ако не разбера нещо правилно, адвокатът ни ще се намеси, за да ни спаси от самите нас — обясни Джил, — но междувременно снощи обсъждахме ситуацията и изникна въпросът с пистолета на Ерик. Онзи, който е бил откраднат.
— От стаята му в „Бъркли" — разясни Бет.
— Това е първото нещо. Патчет прочисти гърлото си.
— Джил.
— Всичко е наред — увери го жената, след което заговори на инспекторите: — Никога не го е носил в „Бъркли".
— Тогава… — Айк бръкна в джоба си. — Ще запиша разговора ни.
— В никакъв случай — сряза го Патчет. — Дори най-дребното отклонение в показанията на клиентката ми, което се представи в съда, може да се приеме като голямо противоречие. Джил, просто не мога да позволя подобно нещо.
— Не подлежи на обсъждане. — Тонът на Айк беше непоклатим. — Не искам да има никакви съмнения в точните думи на свидетелите.
— Вече взех своето решение, Боб. Инспекторе, можете да запишете разговора ни. Никой от нас не е сторил нищо нередно, така че нямаме какво да крием. Независимо какво си мислите вие, наистина искаме да откриете убиеца на съпруга ми.
— Беше започнала да ни обясняваш за пистолета на Ерик, който не е бил носен в „Бъркли" — каза Бет. — Къде е бил?
— В стаята му — отвърна Джил. — В къщата ни.
— Значи е бил откраднат от вас?
— Да.
— Знаеш ли кой го е взел? Тайлър пристъпи напред.
— Аз бях. Аз го взех.
— Трябва да се намеся — каза Патчет. — Не говори. Младежът не му обърна внимание.
— Помните, че миналия път, като бяхте у нас, малко побеснях. И си тръгнах. Помните ли?
— Разбира се — отвърна Бет. — Попита ме защо не съм навън да тормозя бездомници.
Тайлър наведе глава засрамен.
— Съжалявам за това. Беше глупаво от моя страна. Обикновено не се държа така. Както и да е, важното е, че не бях там, когато си разпитвала Ерик за пистолета. Не разбрах за какво е цялата тази врява, защо имаме нужда от адвокат и така нататък до снощи, когато се опитвахме да изясним всичко.
— Защо го взе? — попита Айк.
— Защото Ерик наистина имаше намерение да убие татко и трябваше да сторя нещо, за да го спра.
— Добре — съгласи се Бет. — Кажи ми къде беше скрит. Откъде го открадна?
— От нашата стая. Винаги сме си имали тайни скривалища. Неговото е под дюшемето под леглото му. Когато Ерик заговори сериозно — това беше след спречкването им с татко, нали се сещате, че иска да го убие, че ще си купи оръжие и ще го стори, трябваше да направя нещо. Започнах да проверявам скривалището му и един ден открих пистолета там.
— Я стига, Тайлър — намеси се Айк, — веднага би се сетил, че си бил ти.
— Да, разбира се, че си го помисли. Кой друг може да го е взел? Казах му, че не знам за какво говори. Скарахме се. В интерес на истината, едва не ме удуши, но не се предадох.
— Ерик — попита Бет, — ако не си знаел къде е, защо ни излъга, че пистолетът е бил откраднат от стаята в общежитието ти?
По-намръщеният брат стоеше прегърбен с ръце в джобовете.
— Защото, ако крадецът не беше Тайлър, то това значеше, че го е взела мама. Трябваше да ви държа, вас, момчета, настрани от нея.
— „Момчета"? Може би имаш предвид „инспектори"? — скастри го Бет.
— Да.
Очевидно Джил все още не можеше да повярва на чутото.
— Помислил си е, че съм взела пистолета му и съм го използвала, за да убия баща му — обясни тя.
— Кой би те винил? — учуди се Ерик. — Никой.
— Моля те, синко — каза майка му. — Не започвай сега, не и тук. Никога не го прави, става ли? — Жената отиде при него и го прегърна. — Всичко свърши. Обичам те. Нека продължим напред.
Ерик се отпусна в прегръдката й. Скри лицето си в тялото й, а раменете му започнаха да подскачат. Джил отведе сина си настрани.
— Тайлър — Айк се възползва от крехката тишина, която падна като купол отгоре им, — какво направи с пистолета?
— Хвърлих го в една шахта.
— Коя по-точно?
— Онази до нас.
— Кога се случи това?
— Не помня точно. Преди около месец и половина? Някъде
там.
Кръвта на Бет затуптя в ушите й. С продължителната суша и оскъдните дъждове в Сан Франциско през последните осем месеца, ако младежът казваше истината, имаше много голяма вероятност пистолетът да е близо до мястото, на което беше изхвърлен.