Пристигна в болницата точно когато дневната смяна отстъпваше място на нощната. При обичайната за този час суматоха никой не му обърна внимание и той безпрепятствено се добра до помещенията на медицинските архиви.
Настани се пред един от компютърните терминали и извади копията на картоните, открити у Ходжис, които беше прибрал още след посещението при Клара. Вкара имената на пациентите и започна да изчита данните за тях. Всичките осем бяха прекарали сериозни заболявания, точно според твърденията на Клара.
Зае се да чете бележките на лекуващите екипи, направени по време на хоспитализацията. Оказа се, че симптомите са абсолютно идентични с тези, които бяха имали и неговите пациенти: неврологични отклонения, стомашно-чревни оплаквания, нарушения в кръвната картина и имунната система.
Прехвърли се на смъртните актове. И тук, с изключение на един единствен случай, като причина за смъртта бяха посочени тежка бронхопневмония, сепсис и шок. При изключението се споменаваше за смърт, настъпила вследствие серия от екстензивни мозъчни и сърдечни удари.
Отмести встрани документите на Ходжис и използва компютъра за някои елементарни изчисления. Искаше да разбере какъв е процентът на смъртните случаи при новоприетите пациенти. Резултатите бяха поразителни. Само преди две години починалите след хоспитализация пациенти бяха 2.8% от общия брой. Миналата година този процент беше скочил на 6.7%, а през текущата, до момента — 8.1%.
За всеки случай сравни тази цифра с процента на починалите раково болни, макар да съзнаваше, че ще получи далеч по-висок процент. Въпреки това, тенденцията към рязко повишение се запазваше.
Не пропусна да използва възможностите на компютъра, за да изчисли съотношението между доказаните ракови заболявания и приема на лежащо болни. Тук статистиката не показа никакви промени — през последните десет години нямаше съществени отклонения в бройката на приетите за лечение пациенти с ракови заболявания.
Рязко увеличената смъртност през последните две години подкрепяше напълно теорията за „ангела на милосърдието“. Единствено евтаназията обясняваше факта, че бройката на пациентите с доказан рак остава стабилна, докато смъртността сред същите тези хора рязко нараства. Това беше косвено доказателство, което обаче не можеше да бъде пренебрегвано.
Стана да си върви, после изведнъж му хрумна, че може да използва компютъра за още една информация. Включи програмата „търсене“ и поиска данни за всички приемни диагнози, които включват думите „татуировка“ и „дисхромия“2.
Облегна се назад и зачака, без да отделя очи от монитора. Компютърът се забави почти цяла минута, после върху екрана се появи дълъг списък. Дейвид светкавично изтри случаите, при които причините за промяна в пигментацията бяха чисто медицински и главно на метаболитна основа. Останаха двадесетина имена на пациенти, потърсили медицинска помощ поради проблеми с татуировките си. Петима от тях се оказаха болнични служители. Имената им, подредени по азбучен ред, бяха следните: Клайд Дейвъншър, санитар в Спешното отделение, Джо Форбс от охраната, Клодет Морис от кухнята, Върнър Ван Слайк от поддръжката и Питър Ълхоф, лаборант.
Интересът му беше привлечен и от други две имена, които нямаха нищо общо с болницата — младши полицай Карл Хобсън и Стив Шегуик, щатен охранител в колежа. Останалите пациенти с татуировъчни проблеми бяха главно строителни работници.
Направи разпечатка на списъка и побърза да напусне болницата.
Дейвид остана с впечатлението, че визитата му в болничната архива е останала незабелязана, но сгреши. Влизането му в централния компютър на болницата беше автоматично регистрирано от специалната програма за контрол, инсталирана в системата от щатната програмистка Хортънс Маршал. Тя забеляза предупредителния сигнал на своя монитор и незабавно се свърза с Хелън Бийтън.
— Доктор Дейвид Уилсън беше в електронната архива — уведоми я тя. — Интересът му беше насочен към данните за смъртността в болницата.
— Поиска ли помощ от вас? — попита Бийтън.
— Не, включи се в един от терминалите без да разговаря с никого.
— Как разбрахте, че се интересува именно от смъртността?
— Компютърът ме предупреди. Вие бяхте поръчали да ви докладвам за всеки, който търси информация от подобен род и аз инсталирах съответния софтуер…
— Браво — похвали я Бийтън. — Вашият стил на работа ми харесва. Информация от този вид наистина не бива да става обществено достояние. След присъединяването на болницата към КМВ, потокът от болни значително се увеличи, а заедно с него и смъртността.