— Хайде да вървим — каза Пинк. Слезе от колата и подаде ръка на Лили.
Грейсън, с изопнато и непроницаемо лице, изглеждаше все така прекрасен с тъмния си блейзър и с русата коса, която се открояваше на фона на сивото небе. Той прекоси улицата с родителите си и тримата зачакаха пред стъпалата на църквата, докато младежите вдигнаха ковчега и го понесоха нагоре. Отвътре долетя тъжната мелодия на „Скъпи спомени“, подета от треперещи гласове.
Лили бе приковала поглед върху ковчега, но усети, че Грейсън пристъпва нервно до нея и ядосано мърмори нещо. Отначало се опита да не му обръща внимание, но думите му, отекващи като равномерен уличен шум, я извадиха от унеса й. Тя обърна безизразното си лице към него и каза:
— Какво има?
— Какво си въобразяват, че правят тук? — попита Грейсън. — Не мога да повярвам.
Лили се обърна и погледна. Семейството на Рони Лий Партин се приближаваше към църквата. Братът на Рони Лий, Дуайт, облечен с неделните си дрехи, подкрепяше възрастната си майка, Ора. Жената на Дуайт, Деби, която беше малко по-голяма от Мишел, вървеше до тях с наведени очи, придържайки светлолилавата си мушама, която не можеше да прикрие корема й, издут от бременността. Семейство Партин, включително и Рони Лий, когато не беше в затвора, живееше заедно в един фургон извън града. Много хора ги смятаха за бели отрепки, въпреки че Дуайт имаше прилична работа като доставчик на мебели, нищо че не бе получил добро образование. Дуайт беше едър млад мъж с добродушен характер. За разлика от брат си никога не бе имал неприятности със закона и повечето хора в града го харесваха. Сега водеше семейството си към вратата на църквата с мрачна решимост. Направи се, че не чува думите на Грейсън, макар че жена му уплашено вдигна очи.
— Каква наглост — каза Грейсън. — Да дойдат тук.
— Тихо, Грейсън — каза Лили.
Дуайт Партин почервеня, но преглътна думите. Сред хората пред църквата настъпи мълчание. Пинк, който се ръкуваше с двама мъже, се обърна точно когато синът му се отдалечи от Лили.
Грейсън се запъти към Дуайт Партин и застана на пътя му. Дуайт хвана здраво слабата ръка на майка си и погледна Грей в леденосините му очи.
— Нямаш място тук — каза Грейсън. — Ако не беше брат ти, сестра ми щеше да е жива.
Сред хората премина тих възглас на изумление.
— Грейсън, спри — каза настоятелно Лили.
Момчето обаче продължи упорито да стои пред Дуайт Партин.
— Чу какво казах — продължи Грейсън.
Дуайт не отговори. Майка му се опита да го дръпне встрани, но Грейсън пристъпи да им препречи пътя.
— Пинк, доведи го тук — каза Лили.
Но Пинк гледаше сина си като хипнотизиран и в същото време малко уплашен. В този момент Джордан, майка му, мис Беси Хил, и по-голямата му сестра, Джени Рей, която беше дошла с автобуса от Чатануга, приближиха към групата неспокойни хора. Мис Беси веднага пристъпи към по-възрастната Ора Партин, хвана я за ръка и тихичко й заговори. За миг Грейсън се обърка от близостта между двете възрастни жени, които спряха да му обръщат внимание.
Джордан зашепна в ухото на Грейсън.
— Хайде да се опитаме да не създаваме неприятности — каза той.
Грейсън обърна към него красивото си, пребледняло от гняв лице.
— Не се опитвай да ми казваш какво да правя.
Шерифът Ансли, току-що пристигнал със сина си, пристъпи напред. Тайлър, който имаше притеснен и нездрав вид, остана назад. Тъмната му разрошена коса падаше върху яката на скъсаното му кожено яке.
— Какъв е проблемът? — попита Ройс.
Пинк стоеше до Грейсън.
— Няма никакъв проблем. Хайде да влизаме — каза той на сина си.
Грейсън се обърна към шерифа с разтреперан глас:
— Не им е тук мястото след всичко, което брат му направи.
— Казах ти, че не трябва да идваме — проплака Деби Партин.
— Ш-ш-т… мълчи, Деби — каза Дуайт. — Той не знае какво говори.
— Запази обвиненията за себе си — каза строго Ройс на Грейсън. — Тези хора са дошли тук да засвидетелстват уважение. Остави ги на мира.
Пинк хвана Грейсън за ръката и го задърпа.
Грейсън изгледа гневно Дуайт Партин, после оправи ръкава на сакото си, където Пинк го беше хванал.
Лили усети, че зъбите й тракат, докато ги наблюдаваше. Причината беше отчасти в дъжда, който шареше като студен пръст по гърба й. Но основното бяха нервите й, които трептяха като изопнати струни на цигулка, и тя положи всички усилия, за да се стегне. Беше отказала да вземе успокоително. В главата й се въртеше смътната мисъл, че е наложително да почувства всичко, да остане нащрек, да изстрада всичко, сякаш това по някакъв начин щеше да я задържи по-близо до Мишел. Сега, след като изтормозеното семейство Партин изкачваше решително стълбите на църквата, тя изпита странно чувство на съжаление към тях. Голям кураж им е трябвал, за да дойдат днес тук. Сигурно знаят какво говорят хората за тях.