Пинк говореше тихо с шерифа, докато последните хора влизаха в църквата. Лили забеляза как Алин Старнс неохотно пристъпва към стъпалата, без да отмества от Грейсън очи, изпълнени с нежно съчувствие, докато накрая червената й коса изчезна в тъмното преддверие. Ройс Ансли се обърна към сина си и му хвърли навъсен и многозначителен поглед, който сякаш тласна напред непослушното момче към треперещата Лили.
— Съжалявам, мис Бърдет — измърмори Тайлър.
Ройс не сваляше очи от сина си, докато кимаше на думите на Пинк.
Лили погледна тъжно момчето с болнав цвят на кожата, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите. Той се държеше сприхаво, почти грубо, но в същото време от него се излъчваше някаква тъга, която свиваше сърцето й. Да загубиш майка си, когато си още толкова малък, оставя дълбока рана, помисли си Лили. Сигурно му е ужасно трудно да присъства на още едно погребение. На тази възраст децата по начало се плашат от погребения. Тя протегна ръка и стисна неговата. Ръката на Тайлър беше леденостудена. Той се стресна от допира с Лили и я погледна със страх в тъмните, зачервени очи.
— Няма нищо, Тайлър — каза бързо тя. — Благодаря ти, че дойде.
Момчето отмести поглед. Кимна бързо на Грейсън и на Пинк и се оттегли зад баща си.
— Хайде да влизаме — каза Пинк.
Хората, струпали се в преддверието, направиха път на семейството да мине. Лили с облекчение се отпусна на силната млада ръка на Грейсън и двамата закрачиха бавно към предните места в църквата. Докато сядаше, погледна през пътеката и видя Джордан, седнал между майка си и Джени Рей.
Погледите им се срещнаха и между двамата премина нескрита сянка на тъга. Лили веднага отмести очи към Беси. Старата жена едва стигаше до рамото на Джордан. Взираше се с насълзени, отслабнали очи в програмата на църковната служба, която държеше в ръце. Лили усети, че докато я гледа, сълзите й пак напират. Беси беше истинска баба на Мишел — глезеше я, шиеше й рокли, позволяваше й да помага в кухнята. Тя беше бабата, която Джо Ивлин никога не пожела да бъде. Като я видеше, Лили си спомняше за собствената си баба.
Пинк се въртеше на мястото си.
— Колко много народ — каза той.
Лили долови гордостта в гласа му и веднага разбра за какво си мисли. Познаваше го твърде добре. Той се надяваше, че Хейс ще бъде впечатлен. Искаше брат му да мисли, че събралото се множество отразява по някакъв начин авторитета на Пинк в окръга. Лили прехапа устни, за да не каже нещо злобно. Той просто си е такъв, помисли си тя. Нищо не може да се направи.
Погледът й отново се насочи към ковчега — преподобният Дейл Лътръл се изправи на амвона. Той беше прехвърлил шестдесетте. Беше кръстил Лили и нейните деца и много от хората, които седяха в църквата. Започна службата с познатия искрен глас. Лили чуваше хората около себе си на приливи и отливи, но продължаваше да има странното усещане, че е сама в тиха стая. Само тя със своето дете, затворено завинаги в ковчега.
Изведнъж забеляза, че Грейсън, който седеше до нея, си поглежда часовника, после тихичко въздъхва и отново отправя поглед към олтара. Лили тръсна глава и го изгледа. Усети как сърцето й подскача от възмущение.
— Да не би да ти е скучно? — прошепна тя ядосано. — Бързаш ли за някъде?
Грейсън се дръпна назад и я погледна, сякаш учуден от въпроса й.
— Стига, мамо. Всичко това е като лош сън. Съжалявам, но искам да е свършил. Не мога да повярвам, че действително се случва.
Той е прав, каза си тя. Това е някакво мъчение да седиш тук, да гледаш ковчега и да знаеш, че това е краят. Усети, че Грейсън протяга ръка. Стисна ръката му и на устните й трепна огорчена, бегла усмивка.
— Когато ни се случи нещо такова — продължаваше преподобният Лътръл, — ние изпитваме гняв. Питаме се: „Защо Господ позволи това да се случи на нашето семейство?“. Искаме някой да плати за това. За ужасното нещо, което се е случило на нашето скъпо дете. Приятели мои, не мога да ви кажа защо, тъй като Господ следва неведоми пътища. Но ще ви кажа следното. Докато изпитвате омраза, ще страдате. Отмъщението не е отговорът. Опрощението е отговорът. Трябва да се научим да прощаваме, защото дотогава никога няма да намерим спокойствие в живота си. Мишел е намерила покой. Това дете… — За миг гласът на свещеника секна, но той мълчаливо изчака, докато се успокои. От всички краища на църквата се чуваше сподавен плач. — Това дете седи с Бога сега. Седи спокойно до него, един от неговите ангели, и ни нашепва, че трябва да простим.