Сълзите на Лили заляха студените й ръце. Притисната между съпруга и сина си, тя плачеше за себе си, за пустотата в живота си без своята Мишел. От лявата й страна едрото тяло на Пинк се разтърсваше от ридания. Отдясно сухата ръка на Грейсън стискаше нейната до болка.
Глава 5
В деня след погребението на Мишел Бърдет преподобният Ефраим Дейвис обмисляше мрачно какъв избор да направи. Знаеше много добре какво изисква дългът му, но изпитваше съпротива. През по-голямата част от дългия си живот избягваше да си има работа с бели хора и тази политика се оказа най-добрата. Не искаше нищо от тях, не им се бъркаше и най-вече не търсеше, нито желаеше компанията им. Всъщност, когато можеше да си го позволи, изобщо не мислеше много за тях.
Но от понеделник сутринта, откакто чу новините по радиото, докато си казваше молитвата на закуска, мислеше само за убийството на бялото момиче и напрежението вече започваше да му се отразява. Кръвното му налягане се бе вдигнало. Усещаше го. И лекарството, което редовно вземаше, не помагаше. Спеше лошо. Вчера беше погребението и той си наложи да не обикаля с колата в онази част на града. Тази сутрин чувстваше, че не може да отлага въпроса още един ден.
Ако можеше само да поговори с Елизабет, помисли си той. Тя проявяваше здрав разум и макар че се държеше някак боязливо, всъщност беше силна. През тридесетгодишния им брачен живот той неведнъж бе споделял с нея заплетени проблеми. Но Елизабет беше решила да остане в Мемфис, когато го извикаха за един месец във Фелтънската енория. Преподобният Дейвис беше един от малцината все още останали пътуващи проповедници. Като дядо си и баща си той обикаляше големия щат Тенеси, посещаваше една след друга малки енории с чернокожо население, разпространяваше Словото Божие и се радваше на гостоприемството на добри хора във всяко градче. За разлика от дядо си, който караше каручка с кон, Ефраим караше един двутонен зелен форд. Понякога Елизабет го придружаваше, но когато обиколките бяха по-дълги и той трябваше да се задържи известно време на едно място, тя оставаше в Мемфис при дъщеря им и внуците. Елизабет бе свикнала с пътуванията на съпруга си в края на всяка седмица. Така беше от самото начало на брака им, когато винаги го придружаваше, защото й беше приятно да пътува и да се среща с хората в църквите. Но с годините започна да избягва продължителни престои в чужди къщи. Предпочиташе удобството на собствения им дом, собственото си легло с покривка на рози и прекарваше всяка свободна минута с внуците. За нея те бяха като екзотични цветя — с африкански имена, оставени да растат на воля. Доставяше й тайно удоволствие, като виждаше, че те не се страхуват от света, както се бе страхувала тя.
От друга страна, може би така е по-добре, каза си Ефраим. Елизабет щеше ужасно да се разтревожи, ако знаеше какъв проблем има той. Тя се плашеше като заек от всичко, свързано с насилие. Той мислеше да й се обади, но Бил и Клара Уокър, които го бяха подслонили, държаха телефона си във всекидневната, така че нямаше как да опише положението на Елизабет, без цялата къща да чуе. Не, ще трябва да си мълчи. Но сега, един ден след погребението на нещастното момиче, беше взел решение.
Негов дълг беше да каже какво знае. Беше видял момичето, беше видял и момчето, което най-вероятно щеше да се окаже нейният убиец през онази нощ. Не че тогава се усъмни в нещо. Ако се беше усъмнил, можеше да предотврати нещо. Но нямаше как да знае. А сега вече беше много късно за колебания. Той отиде в кухнята, където Клара Уокър вдигаше масата след закуска.
— Може ли да използвам телефона, сестро? — попита той.
— Разбира се. Нашата къща е и твоя къща.
Преподобният Дейвис отиде във всекидневната и набра номера на шерифа на окръга. Беше го наизустил, докато размишляваше дали да се обади. Когато Франсис Дънам, свръзката на шерифа, вдигна слушалката, преподобният Дейвис помоли да го свърже с шефа си.
— Шерифът го няма — каза Франсис.
— Къде мога да го намеря? — попита учтиво преподобният Дейвис.