— Може и да се забави. Отиде на местопрестъплението — отговори Франсис.
— Добре, благодаря. — Затвори телефона и остана прав, потънал в мисли, поглаждайки бузата си с набола прошарена брада.
В стаята влезе Клара Уокър, бършейки ръце в престилката си.
— Трябва да изляза, Клара.
— Ще се върнеш ли за обяд? — попита любезно възрастната жена.
— О, да. Много по-рано, надявам се — отговори той.
Сутринта след погребението на дъщеря си Джордан Хил се събуди в детската си стая. Усети миризмата на печени бисквити в кухнята и чу по раздрънканото радио музиката на религиозното предаване, което майка му слушаше, откакто той се помнеше. Нейният ясен, тих, плах глас секна на думите на песента „Когато Бог ги призове“.
Джордан лежеше със затворени очи, отдаден на горчиво-сладките спомени от миналото. Тук, в това легло, мечтаеше за слава и изгаряше от любов. До това легло се добра през нощта, когато Мишел беше зачената, със стръкчета детелина в косата си от поляната, където отидоха с Лили в лятната нощ. Не посмяха обаче да останат навън до сутринта. Бяха още много млади. Родителите им щяха да се досетят. Жалко, каза си той. Да бяха останали да спят там, както и на двамата им се искаше, прегърнати, сред уханната ливада. Преди да се усетят, се ожениха, роди им се дете и той замина.
Чу, че майка му чука на вратата.
— Хайде на закуска, скъпи — извика тя, както всеки път.
И ето че той беше тук сега, в същото тясно легло. Но вече не беше женен. Не беше баща. Не беше мечтател.
— Идвам — каза Джордан и стана.
Джени Рей беше вече на масата и допиваше кафето си. Джордан целуна майка си по съсухрената буза и седна срещу сестра си, която го погледна с тъжни, неспокойни очи.
— Трябва да се връщам днес — каза извиняващо се Джени Рей. Тя имаше хубава работа в една компютърна фирма в Чатануга.
— Знам — отвърна Джордан. Разтвори салфетката и си взе една бисквита, макар че изобщо не беше гладен. — Не успях дори да те попитам как е новият ти приятел. Бърт, нали? Мама ми каза за него.
Джени Рей погледна раздразнено майка си. Беси продължи да шета около печката, глуха за разговора, който водеха, с невиждащи и зачервени очи след толкова сълзи.
— Добре е — каза предпазливо Джени Рей. — Разведен е. Много симпатичен човек.
Тя все нямаше късмет с мъжете. Растеше прекалено умна за повечето момчета от Фелтън и недостатъчно красива, за да се гордее с това. Сигурно вече я смятат за стара мома, макар че все още има надежда да си намери някого и ще се омъжи, каза си Джордан.
— Ами, кажи му да се държи добре с теб, защото иначе малкото ти братче ще се разправя с него — каза той.
Джени Рей се усмихна.
— Първата жена на Бърт е била влюбена в теб. Гледала е всичките ти телевизионни сериали.
— Значи е жена с добър вкус. Макар че такива като нея са съвсем малко, трябва да ти кажа — отвърна Джордан. — Все пак е направил добре, че се е отървал от нея.
Джени Рей се усмихна.
— Трябва да дойдеш някой ден в Чатануга — каза тя. — Имам един диван, който се разтяга. Ще се запознаеш с Бърт.
— Няма да е лошо.
Беси дойде при тях и сложи на масата върху една подложка чугунена тенджерка с дълга дръжка.
— Пържена царевица — каза тихо тя. — Знам, че в Ню Йорк такова нещо няма.
— Няма, госпожо — отвърна Джордан и изсипа пълна лъжица с царевица върху бисквитата си, макар че стомахът му се свиваше само като погледнеше храна. Но това беше най-малкото, с което можеше да зарадва Беси.
— Джордан, ще ме закараш ли до автобуса? — попита Джени Рей.
— Разбира се. Аз и без това излизам — каза той.
Може би затова стомахът ми е толкова зле, помисли си той. При мисълта, че ще отиде там, където се бе случило онова нещо, го избиваше студена пот, но беше решил да отиде. Сякаш трябваше да докаже на себе си, че може да го направи.
— Добър брат си ти — каза Джени Рей и го потупа по сивеещата глава, като мина край него, за да отиде в стаята си.
Старият каменен мост с арките, известен като Трите арки или просто като Арките, се намираше в края на един къс черен път, недалеч от Воденицата на Брайд. Някога солидният стар каменен мост беше част от главния път, използван от местните фермери. Но сега воденицата не работеше, а фермерите караха камионите си по дълги прави мостове, издигнати над широки магистрали. Дървета и храсти бяха избуяли в основата на Арките и мостът оставаше почти скрит от човешкия поглед. Обикновено това място беше тихо и пусто, но днес изровеният път беше изпълнен с коли. Трима помощник-шерифи, двама в униформа и един в работен комбинезон и памучна блуза, претърсваха храстите и свлачището на брега на реката, където беше намерена мъртва Мишел Бърдет. Предишния ден дъждът бе разкалял земята и дрехите им вече се бяха изцапали, докато се ровеха наоколо да търсят оръжието, с което бе извършено убийството. Много коли идваха и преминаваха по пътя на разстояние една от друга, а хората в тях гледаха. Това познато, но почти забравено място предизвикваше нов интерес сега, след като тук бе извършено убийство. Хората гледаха и потръпваха, представяйки си сцената с трупа на брега на реката, както беше описана в окръжния вестник — слабичко момиче, паднало по лице в калните бурени, с един крак, подвит около стъблото на плачещата върба, с протегнати към моста ръце, с глава, ударена с някакъв тъп предмет, все още неоткрит.