Като навлезе в пътя, преподобният Ефраим Дейвис намали скоростта на форда и спря. Не беше дошъл да зяпа или да изказва предположения и върволицата от пристигащи и заминаващи хора го притесняваше. Виждаше как клатят глави и си шепнат, връщайки се в колите си, но знаеше, че освен ужас те изпитват и най-обикновено любопитство. Е, човешко е, каза си той, а и това е малко градче. Събитие като това убийство не може да се приеме току-така.
Единственото, което преподобният Дейвис искаше да направи, беше да слезе от колата, да отиде на мястото, да намери шерифа и да му каже какво е видял. След това щеше да си отиде у дома с чиста съвест. Изглеждаше съвсем просто, но въпреки това проповедникът остана във форда. Друга кола, чисто нов модел „Мъркюри Маркиз“, спря и преподобният позна човека, който слезе. Беше местният аптекар, Бомар Флъд. Пъргавият фармацевт, който носеше папийонка и галоши, се понесе почти подскачайки по пътя към моста. Преподобният го позна, защото беше ходил в аптеката за лекарството си за кръвно налягане и когато сподели с приказливия аптекар, че е много напрегнат, любопитният, но все пак любезен човек настоя да му даде витамини, които според него намалявали напрежението. Преподобният взе витамините, макар и да знаеше, че няма лекарство, което да му помогне.
Ефраим Дейвис въздъхна и прехапа устни. Сега на пътя излизаше цяло семейство — мъж с памучна работна риза заедно с жена си, която побутваше пред себе си двете деца, сякаш ги водеше в увеселителен парк. Защо, чудеше се Ефраим Дейвис, Бог бе пожелал точно той да види онова, което бе видял онази нощ? Преподобният Дейвис беше фактически непознат в този окръг, а и отгоре на това чернокож.
Опита се да си представи как разказва на шерифа какво точно се е случило. Денят на основателите беше празнично напрегнат и уморителен. Чернокожото население на Фелтън си имаше свои грижи и в случая отбелязването на празника беше въпрос на лично предпочитание. Преподобният Дейвис изяде каквото му се полагаше и реши да занесе от храната на една жена инвалид от енорията, която живееше извън града. На връщане усети, че е уморен от изминалия ден и от плодовото вино на старата жена, а освен това мислеше с възмущение за трудностите, с които се сблъскваше тя. Беше разсеян и се озова на някакъв път, който му беше неизвестен. Докато караше бавно и търсеше познато отклонение, видя едно момиче, което вървеше по пътя пред него.
Обикновено не би спрял младо момиче да го пита за пътя. Такова нещо можеше да доведе до неприятности. Знаеше много добре това, но беше уморен, а наоколо нямаше никой, затова спря колата и повика любезно момичето.
Много ясно си спомняше, че тя му се усмихна, без да трепне, като видя, че я спира чернокож насред безлюден път. Той носеше бялата си якичка и беше стар. Но за някои хора това не би имало значение. Обясни набързо, че се е загубил и търси шосе 31. Тя му каза, че трябва да продължи, да завие по пътя при моста Трите арки и след това да се върне обратно и да стигне до четвъртото отклонение. Помнеше, че тя се облегна на прозореца на колата най-приятелски и спокойно. И тогава го поразиха очите й — гледаше го кротко и мъдро, както гледа човек, който е познал страданието. Сега си припомни какво си беше помислил за нея.
Ефраим Дейвис потръпна. Може би е имал някакво предчувствие. Тя е била убита същата нощ. Дори сега му беше трудно да повярва това. Момичето вървеше само по същия този път към моста. Ефраим й благодари за помощта и си спомни, че тя каза „Лека нощ, отче“. Думите й стоплиха сърцето му. Той беше оптимист по природа и простичкото любезно общуване между чернокожи и бели му действаше успокоително.