Подкара колата по същия път и зави. В този момент фаровете му осветиха една фигура на моста и той успя да зърне нечие стреснато лице. Човекът се облекчава, помисли си Ефраим Дейвис. Бързо се изтегли и подкара по пътя, оставяйки момчето да си свърши работата. Сега, като се връщаше мислено назад, този миг придоби много по-зловещ смисъл. Тя беше симпатично, добро момиче, а някой я беше убил онази вечер, край този мост.
Рязкото почукване по прозореца го стресна и той извика. Погледна и видя единия от помощниците на шерифа, който се взираше в него с присвити очи, готов да почука отново на прозореца с дръжката на пистолета си. Преподобният Дейвис втренчи широко отворени очи в мъжа, който му даде знак да свали стъклото. И Ефраим Дейвис неохотно се подчини. Загледа помощника на шерифа, а през това време капчици пот избиха по челото му с цвят на кафе.
— Слез от колата — заповяда помощник-шерифът.
Преподобният облиза устни и отвори вратата на колата.
— Бавно — предупреди помощник-шерифът.
Ефраим Дейвис се измъкна иззад волана и стъпи на чакъла до колата.
— Каква работа имаш тук? — попита помощник-шерифът, Уолас Ренолдс. — Има ли някаква причина да се мотаеш наоколо?
— Не, сър — отвърна машинално Ефраим. — Просто минавах.
— А на мен ми се стори, че си паркирал.
Ефраим усещаше, че сърцето му бие неритмично.
— Чисто и просто любопитство. Като другите хора.
— Ако нямаш работа, заминавай оттук — нареди Уолас, сякаш не виждаше другите зяпачи, които идваха и тръгваха, необезпокоявани от никого.
Преподобният веднага се качи в колата и запали двигателя. Не беше изненадан. Точно заради това толкова дълго се въздържаше. Обичаше Юга, обичаше хората, времето и красивата плодородна земя. Това беше неговият дом и той никога нямаше да го напусне. Но не беше наивен човек. Знаеше как стоят нещата. Хората съжителстваха кротко и мирно, докато се спазваха неписаните закони. Ако кажеше нещо за това момиче, щеше да прекрачи границата. Толкова сигурен беше какво ще си помислят, че направо му прилошаваше. Един чернокож заговорил бяло момиче на безлюден селски път. Само това ще поискат да чуят.
Преподобният Дейвис подкара форда, без да погледне назад. Докато се изтегляше, значката на помощник-шерифа проблясваше в страничното стъкло.
Джордан Хил паркира взетата под наем кола на чакълестата пътека, току-що освободена от двутонния зелен форд. Видя, че помощник-шерифът Уолас Ренолдс записва номера на отдалечаващия се форд. Джордан слезе и тръгна по черния път. Не беше очаквал да види толкова полицаи и зяпачи. Гледката го ядоса. Изпита внезапно желание да отиде и да изгони всички, да им каже да не се мотаят на мястото, където дъщеря му е била убита. В същото време си даде сметка, че е свикнал твърде много с Ню Йорк, където убийства ставаха толкова често, колкото излизаха вестници. След всяко убийство набързо се разчистваше място за следващото. Хората не спираха, за да се замислят за такова нещо като убийството на едно младо момиче.
Помощник-шерифът, който беше записал номера на колата, пъхна бележника си в джоба и се запъти към моста, минавайки край Джордан. Преди да подмине, го погледна.
— Тук ли е шерифът? — попита Джордан.
— Долу е — кимна Уолас.
Джордан му благодари и тръгна по пътя. В сечището до моста видя Ройс Ансли и Бомар Флъд. И двамата мъже вдигнаха очи към него. Бомар протегна слабата си ръка и Джордан я пое.
— Е, Джордан Хил, отдавна не сме се виждали — каза той, разтърсвайки ръката му.
Ройс само го изгледа с уморени сиви очи.
— Не можахме да поговорим на погребението — продължи Бомар. — Как ти вървят нещата в Ню Йорк?
— Добре, благодаря — отговори мрачно Джордан.
Бомар, който все още не пускаше ръката му, продължи:
— Да се върнеш у дома при толкова тъжни обстоятелства… — В очите му заблестяха сълзи и той обърна поглед към плитката кална река.
Джордан познаваше Бомар цял живот. Глупав, сантиментален дядка, който се вреше навсякъде, но в същото време беше най-ловкият и способен бизнесмен в окръга.
Джордан успя да си освободи ръката и се обърна към Ройс с равен глас:
— Разбрах, че ти си я открил.
— Ей там — отвърна Ройс. Голяма плачеща върба бе надвиснала ниско над моста и дългите й нежни листа почти докосваха водата. Шерифът посочи мястото между дървото и предмостието. — Там лежеше.