— Да, ама то е различно — каза кротко Лорета. — Ти си майка.
Трите жени замълчаха. Очите на Бренда се насълзиха. Лили стисна ръката на старата си приятелка.
— Опитвам се да ти кажа кое е най-доброто за теб, скъпа — каза Бренда.
Лили отмести очи от Бренда и се обърна към прозореца, плъзгайки поглед върху колата с надпис „Домашна кухня“, и загледа мрачното сиво небе.
— Знам — каза тя. — Но ти не знаеш колко самотно е тук.
— Ще дойда да те видя, като приключим с работата следобед — отговори Бренда.
— Благодаря.
— Ще се оправиш ли? — попита Бренда.
— Ще се оправя.
Лорета облече зеленото си палто от букле и го закопча.
— Мога да се закълна, че времето се развали веднага след Деня на основателите — каза тя. — Оттогава ставите ме болят.
— Това беше последният хубав ден — съгласи се Лили.
Отвори вратата на двете жени и изчака, докато тръгнат. След като колата потегли и се скри от погледа й, тя влезе в къщата и се опита да измисли какво да прави. Беше изчистила всичко, което беше за чистене. Отиде в стаята на Грейсън да провери има ли нещо за кърпене. Отвори вратата на гардероба му и погледна вътре. На закачалките висяха нови дрехи, които никога не беше виждала, все още с етикетите върху тях. Отстрани стоеше подпряна ракета за тенис.
Кога е купил всичко това, зачуди се тя. Кога е започнал да играе тенис? Един сак от гладка мека кожа беше небрежно захвърлен на пода на гардероба и от него се подаваха ризи, все още в найлонови пликове. Двамата с Пинк сигурно са пазарували. Знаеше, че Пинк го глези, и това винаги я дразнеше. Обичта и грижите на Пинк бяха еднакви и към двете деца. Но той все купуваше на Грейсън разни неща, без много-много да му мисли. Неща, от които Грейсън нямаше нужда. Или пък се впускаше с него в щедри покупки. С Мишел никога не правеше така.
Но докато гледаше новите вещи в гардероба, Лили се запита как е възможно изобщо да не ги е забелязала. Може би, посветила времето си на работата и на Мишел, не беше обърнала достатъчно внимание на Грейсън. Сякаш в потвърждение на това забеляза в ъгъла на гардероба купчина дрехи за кърпене. Нищо чудно, че са му трябвали нови дрехи, помисли си тя. Всичките стари имаха нужда от поправка. Спомни си виновно как часове наред бе поправяла розовата рокля, за да може Мишел да я облече за пиесата. Беше й приятно да пришива дантелата и да усеща тежката шумоляща материя, надиплена в скута си. Докато шиеше, си представяше Мишел, облечена с роклята. Толкова по-приятно беше, отколкото да пришива копчета на риза или да кърпи чорапи. Но нямаше извинение за това, че беше пренебрегнала така сина си, помисли си Лили. Наведе се и събра купчината дрехи. Вече няма да правя така, обеща си тя. Но Грейсън беше толкова зает със себе си. Като че ли никога не забелязваше дали тя се грижи за него, или не. Може би затова Пинк му е накупил всички тези нови неща. Защото той е забелязал, че тя пренебрегва Грейсън.
Повече няма така, зарече се Лили. Занесе дрехите във всекидневната и седна да ги оправя. Зашиваше последното скъсано копче за риза, когато се обадиха от болницата. От години вече Лили доброволно отделяше от времето си да помага в Окръжната болница. Изпитваше дълбоко признание към непознатите хора в различните болници, които в най-тежки моменти й бяха давали възможност да си поеме дъх, предлагайки да четат на уплашената Мишел, докато Лили отиваше да поспи, или й бяха носили кафе, кифли и вестници през дългите мрачни дни. И въпреки това, като чу гласа на Мери Дийн Хескът, която отговаряше за работата на доброволците, Лили силно се изненада. Все едно че чу глас от друг живот.
— Знам, че моментът е ужасен за всички вас — започна да се извинява Мери Дийн, — но имам тук едно момиче, което се нуждае от твоята помощ, скъпа. Нейното бебе е много болно и някой трябва да й вдъхне малко надежда. Затова се сетих за теб.
Лили не пожела да коментира иронията на съдбата. Когато прекараш дълго време в болница, се научаваш да възприемаш делово живота и смъртта. Мери Дийн беше права. Лили знаеше какво значи да имаш нужда от надежда. Тя беше човек, който можеше да даде надежда. Каза на Мери Дийн да я изчака, облече се и отиде с колата в болницата. Едва в коридора, докато крачеше към стаята на доброволците, си даде сметка, че от погребението не е излизала сред хора. Разстрои се от факта, че светът продължава да съществува, сякаш нищо не се е случило. Изведнъж се почувства така, сякаш не е наред, не е като другите. С разтреперани пръсти провери копчетата и циповете по дрехите си, за да се увери, че не е пропуснала да се закопчее.