Мери Дийн, набита жена с безупречна кожа, седеше на бюрото си и пиеше диетичен спрайт. Май не забелязва нищо нередно в мен, каза си Лили, докато се настаняваше на стола. Сигурно изглеждам нормално.
— Скъпа, ти си просто един ангел. Онова момиче е горе в родилното и е уплашено до смърт.
— Какво му има на бебето? — попита Лили.
— Има една малка дупчица в сърцето. Прехвърлиха го в интензивното. Мисля, че ще го закарат в Нашвил.
Лили загледа саксиите с изкуствени цветя, наредени върху бюрото на Мери Дийн.
— Звучи много познато.
— Така е — отговори убедено Мери Дийн. — Ти имаш опит, Лили. Разбираш ги тия неща. Искам сега да отидеш при нея и да й кажеш колко страхотни са хирурзите днес и колко издръжливи са бебетата.
Лили я погледа с широко отворени, изтерзани очи.
— Ами ако се разплача?
— Няма нищо от това — каза простичко Мери Дийн. — Тя знае, че си майка. Ще си помисли, че плачеш от състрадание. Затова пращам теб. Тя ще изслуша само друга майка, която е минала по този път.
— Ами ако попита как е Мишел сега? — попита спокойно Лили.
— Тогава, скъпа, ще трябва малко да се преструваш. Ще й кажеш, че Мишел е добре. Че е била по-зле от нейното момченце, че е оцеляла, че се е оправила и е пораснала. Това е вярно, нали така?
Лили изпита неочаквано чувство на благодарност към Мери Дийн. Толкова хубаво беше да чуе, че някой казва колко здрава и силна е пораснала дъщеря й. Даде си сметка, че откакто това се бе случило, хората говореха за Мишел със същото сподавено съжаление, както когато беше болна. Сякаш беше белязана. Отново жертва.
— Хайде, върви — каза Мери Дийн. — И ми кажи как е минало.
Лили взе името и номера на стаята и се качи с асансьора в родилното отделение. Поколеба се пред стаята, уплашена за миг, че няма да може да се справи. Но като влезе и видя измъченото лице на майката, изведнъж се успокои. Помисли си, че Мишел ще бъде много горда с нея, ако успее да преглътне сълзите си.
Младата майка беше прекалено разстроена, за да забележи колко бледа е ръката, която успокоително държеше нейната ръка. Надеждата й сякаш се възвърна, докато Лили сериозно й обясняваше, че тя и синът й трябва да се борят и ще победят. Преди Лили да излезе от стаята, жената притисна ръката й в горещата си буза и искрено благодари.
Посещението малко поободри Лили. Унесена в мислите си, тя мина през чакалнята на родилното отделение и натисна копчето на асансьора. Стори й се, че някой извика името й и като се обърна, видя, че една бременна жена се надига от стола си и се запътва тромаво към нея.
— Мис Бърдет — каза младата жена.
— Да? — намръщи се Лили.
— Чаках ви. Дойдох тук на контролен преглед. — Тя сложи предпазливо ръка на корема си. — Видях ви, че влизате вътре и изчаках. Трябва да говоря с вас. — По обърканото лице на Лили момичето разбра, че не са го познали. — Аз съм Деби Партин — каза тя. — Жената на Дуайт Партин.
— А, да — отвърна Лили неуверено. Смътно си спомняше, че на погребението на Мишел едно момиче в напреднала бременност с лилава мушама отстъпваше встрани от стъпалата на църквата, докато Грейсън и съпругът й за малко не се сбиха. Лили пак натисна копчето на асансьора.
— Може ли да поговорим за минутка? — попита Деби. — Да седнем някъде настрани? Не искам никой да ме види, че говоря с вас, защото ако Дуайт научи, че съм говорила с вас, ще разбере защо и ще ме убие.
— Вижте, няма какво да говорим — каза Лили. Усети, че започва да трепери като човек, който е бил болен и много рано се е надигнал от леглото. Погледна таблото на асансьора. Видя, че все още е на партера. — Трябва да вървя.
— За Рони Лий е — прошепна момичето. — Важно е.
Лили погледна пак таблото и видя, че стрелката вече свети.
— Ето там — посочи Деби.
С въздишка, издаваща по-скоро безпокойство, отколкото раздразнение, Лили последва младата жена, която с клатушкаща походка се насочи към една ниша в чакалнята, където нямаше никой. Настани се на пластмасов стол с вдлъбната седалка. Лили седна на ръба на срещуположния стол и погледна с копнеж вратата на асансьора, която отново се отвори и затвори.
— Какво искате? — попита Лили.
— Рони Лий не е убил вашето момиченце — каза настоятелно Деби.
Лили притисна дланите на ръцете си в острите ръбове на седалката на стола.
— Не знам — отвърна тя.