Деби се наведе напред и я хвана за ръкава като дете.
— А аз знам, че не е — каза тя. — О, мис Бърдет, нямате представа какво ни е, откакто убиха дъщеря ви. Всички се държат лошо с нас. Никой не ни говори, а нощем разни деца идват и хвърлят камъни по фургона и мене ме е страх, че ще уволнят Дуайт от работа. Той работи в мебелния магазин и разнася поръчките с техния камион. Но сега му разправят, че може би няма да имат повече нужда от него. Уж работата била намаляла, ама не е така. Сега им е най-натовареният сезон. А ние вече чакаме бебето — каза тя с умоляващ глас. — Дуайт трябва да си запази работата.
На Лили просто не й се вярваше, че това момиче може да се оплаква на нея за неприятностите си. Прииска й се да протегне ръка, да я разтърси и да каже: „Не знаеш ли, че детето ми е мъртво? Как се осмеляваш да ми се оплакваш?“. Спомни си как веднъж баща й каза: „Всеки си мисли, че неговите неприятности са най-големи“. Пое дълбоко въздух и се успокои.
— Не е хубаво така — каза глухо Лили. — Хората не бива да обвиняват мъжа ви за онова, което брат му е сторил. Но изглежда такава е човешката природа. — Видя покрусеното лице на момичето и я обзе състрадание. — Ако искате, мога да се обадя на шефа му в мебелния магазин. Стига това да помогне.
Момичето се изправи на стола, сякаш се стресна.
— Това е толкова мило от ваша страна. Благодаря ви. Наистина благодаря. След всичко, което преживяхте. — Поклати глава и продължи: — Много е мило. Но не, не там е въпросът. Разбирате ли, аз смятам, че това ще продължи, докато хората мислят, че Рони Лий го е направил.
— Ами изглежда го е направил — каза студено Лили и стана. — Ако искате да се обадя в мебелния магазин, ще го направя. Мисля, че повече от това не можете да искате от мен.
— Дуайт може да докаже, че Рони Лий не го е направил, но не иска — изтърси момичето. — Не иска да издаде къде се крие.
Лили втренчи поглед в момичето, което заклати глава.
— Той ще ме убие, ако разбере, че съм ви казала. Ще ме убие. Но не е честно. Повече не мога да издържам. Никой не иска дори да говори с мен — проплака тя. Започна да подсмърча и извади книжна кърпичка от памучната торба с ресни, която носеше.
Лили седна обратно на стола и продължи да гледа все така втренчено, без да продума.
— Дуайт е наистина добър човек. Внимателен и кротък. Не е непрокопсаник като брат си. Но смята, че винаги трябва да го закриля. А Рони Лий не го заслужава. Винаги е бил лош, а сега проваля целия ни живот, но Дуайт и думичка не казва. Аз обаче трябва да мисля за бебето — каза настоятелно тя, гледайки умоляващо Лили. — Затова ви разправям всички тия работи. Вие сте жена. Можете да разберете. Не искам хората да подвикват на детето ми. Да карат едно нещастно дете да страда, а Дуайт през цялото време да знае къде е Рони Лий и да знае всичко, което се е случило.
— Какво знаете за убийството на дъщеря ми? — попита Лили с тих, леден глас.
Деби пое дълбоко въздух.
— Добре. Но моля ви, само ми обещайте, че на никого няма да кажете откъде сте го научили.
— Ще се постарая никой да не разбере — каза Лили.
— Защото, ако Дуайт се научи…
— Моля ви — процеди Лили през стиснати зъби.
Деби изхълца и замълча. Лили гледаше сериозното детинско лице, докато чакаше уплашена да чуе информацията на момичето. Деби вдигна към нея кръгли, изпълнени с решимост очи.
— Добре — повтори тя. — В деня, когато дъщеря ви… когато беше празникът, ние останахме у дома, защото аз не се чувствах добре. За бягството от затвора чухме, когато Рони Лий се обади на Дуайт. Криеше се в Кейтлинс Кросинг и искаше Дуайт да отиде да го вземе. Дуайт се опита да му каже да се върне в затвора, но Рони Лий започна да го псува и да се кара с него. Помолих Дуайт да го остави там където е, но Дуайт каза, че трябва да отиде да го прибере. Аз го заплаших, че ще се обадя на шерифа, затова той ме накара насила да отида с него. Отидохме с колата до Кейтлинс Кросинг и го взехме.
— Кога беше това? — попита Лили и усети стягане в гърдите.
— Около четири часа — каза Деби. — Той познаваше една жена в Кентъки, запознал се е с нея, когато не е бил в затвора. Обади й се и тя дойде да ни посрещне на около три часа път оттук. Той пи през цялото време и пя разни глупави песни. — Деби потръпна от отвращение при този спомен. — Беше толкова пиян като пристигнахме, че трябваше да го пренесем на ръце на задната седалка на нейната кола. Тя обаче беше толкова щастлива като го видя. Добре че се отървахме от него, помислих си аз, тази жена на рамо да си го носи. Той дори повърна отзад в колата й, ама на нея окото й не мигна. Още е при нея, макар че се дърлят като куче и котка. Два пъти ни се обади оттам. Мисля обаче, че скоро ще се махне. Сигурно ще намери някое друго момиче, на чийто гръб да живее.