Докато Деби говореше, Лили трескаво мислеше. Момичето казваше истината. Тя беше сигурна в това. Но сега беше принудена да се замисли върху нещо, за което не беше искала да мисли. Изпаднала във вцепенение, тя бе приела, че Рони Лий е убиецът и това превръщаше смъртта на Мишел в нелепа случайност, все едно че беше блъсната от кола. Мишел беше попаднала на пътя на един престъпник, тръгнал да убива момиче. Което и да е това момиче.
Сега всичко се променяше. Ако Рони Лий не беше убиецът, значи не можеше да става дума за случайност. Може би убийството е било умишлено. Може би някой е убил Мишел, нейната Мишел, с някаква цел. Усети, че всичките й психични защити отново рухват, всичките изведнъж. Припомни си различни неща, които шерифът беше казал. Различни неща, които беше чула. През цялото време Ройс казваше, че според него убиецът не е Рони Лий. Че той нямал мотив. Че нямало да рискува да извърши такова престъпление, защото искал просто да избяга. Но тогава кой? Защо? Тя тръсна глава. Погледна Деби и каза:
— Значи не е възможно да е той.
— Не е той. Ние бяхме с него — сви рамене Деби.
— Но защо разправяте всичко това на мен? Защо не на шерифа?
— Казах ви — обясни търпеливо Деби. — Дуайт ще ме убие. Но вие можете да кажете на шерифа. Можете да му дадете адреса, на който е Рони Лий, а шерифът може да каже, че просто са проследили Рони Лий. Тогава цялата работа ще стане ясна и хората ще разберат, че не е Рони Лий.
— Дуайт може да си има неприятности, защото му е помогнал да избяга. Помислихте ли за това?
— Помислих — каза Деби и погледна Лили право в очите. — Ще кажа, че Рони Лий ни е принудил. С оръжие. — Измъкна лист хартия от чантичката си и набързо написа нещо. — Това е адресът му.
Лили загледа хартията, която подскачаше в ръцете й, и тихо каза:
— Благодаря, че ми казахте.
— Господ пожела да ви срещна днес тук — заяви искрено Деби. — Моля се само да хванат онзи, който наистина го е направил.
Лили и младата бъдеща майка се спогледаха, сякаш и двете си зададоха един и същ въпрос, и Лили потръпна.
— Трябва да говоря с шерифа — каза тя. — Още сега.
Глава 7
Един помощник на шерифа, когото Лили не познаваше, седеше, качил крака върху бюрото на Ройс, и изучаваше последния брой на списание „Оръжие и муниции“.
— Шерифа го няма — каза провлачено младият мъж в отговор на нетърпеливия въпрос на Лили.
— Къде е? Трябва веднага да говоря с него.
— Извън града е — каза помощникът.
— Извън града! — извика Лили. — В този окръг се подвизава на свобода един хладнокръвен убиец, а шерифа го няма. Защо не е тук?
Младият човек изведнъж се досети, че Лили е майката на убитото момиче и свали краката си от бюрото. Каубойските му ботуши отекнаха глухо в пода.
— Помощник-шерифът Ренолдс е дежурен, госпожо — почтително каза той. — Отиде да обядва в закусвалнята. Но съм сигурен, че ще може да ви помогне.
— Надявам се — отговори ядосано Лили. В безсилието си тя тръшна вратата зад гърба си и излезе от сградата.
Хората кръстосваха главния площад на Фелтън, в града цареше обичайната делова атмосфера. Купувачи влизаха и излизаха от позанемарените магазини около площада. Двама младежи седяха в основата на статуята на Андрю Джаксън пред съда, тъпчейки листата на дивото грозде, които обвиваха статуята. Е, да, в града говореха за убийството. Лили знаеше това. Всеки път, когато се разминеше с познати хора и настъпеше мълчание, знаеше, че тема на разговор е била смъртта на дъщеря й. Скоро обаче това щеше да се превърне просто в клюка на града, в събитие, което някога ги е потресло. За тях то не бе свързано с нищо неотложно. Както и за шерифа. Техният живот не се е променил веднъж завинаги, помисли си Лили и усети, че сълзи на гняв напират в очите й. Пое дълбоко въздух и се успокои. Не можеше да чака шерифа. Щом само Уолас Ренолдс е на разположение, ще отиде при него.
Лили прекоси площада към закусвалнята, като пътьом надникна в аптеката на Флъд. Бомар вероятно беше излязъл, защото зад щанда стоеше само продавачката. Тя говореше с един клиент и през цялото време поглеждаше в огледалото зад машината за безалкохолни напитки, проверявайки съсредоточено грима си. Лили продължи и отвори вратата на закусвалнята. Блъсна я познатата тежка миризма на престояли пуканки, сладникави бонбони и стари картонени кутии. Видя Уолас Ренолдс на бара, където обядваше, и забърза към него.