— Колко красиво дете — каза тя.
— Благодаря — отговори спокойно Лили. — Искам сега да поместя един вид… ами, нещо като благодарности, нали разбираш, с една снимка.
Ребека Луиз отново всмукна от цигарата.
— От формална гледна точка това би трябвало да е при некролозите, скъпа.
— Знам — каза Лили. — Но аз го искам като специално съобщение, за да може хората наистина да го забележат. — Зарови в чантата си и извади лист хартия. — Ето как съм го написала. — Погледна отново листа и й го подаде. — Можеш ли да разчетеш почерка ми?
По-възрастната жена се намръщи, докато четеше, и замънка думите.
— Благодарност… любезно… информация… нощта на 28 септември, Денят на основателите, обадете се на шерифа или на… Чий е този телефон? Твоят?
Лили кимна.
— Съобщиш ли си телефона във вестника, всякакви смахнати ще почнат да ти се обаждат, Лили.
— Все някой трябва да я е видял онази нощ. Все някой трябва да може да каже какво е правила там. С кого е била.
— Онова момче Партин, не е ли той? — попита Ребека Луиз.
— Не — каза Лили. — Не вярвам, че е той. Ребека Луиз, искам това нещо да излиза всяка седмица, докато хванем убиеца.
— Шерифът каза ли, че е съгласен — попита подозрително по-възрастната жена.
— Шерифа го няма в града. Искам това да излезе в понеделник. Моля те.
— Ще ти струва доста пари, скъпа.
— Не ме интересува — каза Лили.
— Сигурно е така. — Ребека Луиз запали нова цигара от цигарата, която още димеше. — Добре. Ще му намеря подходящо място. Остави на мен.
Лили й благодари, а в отговор Ребека Луиз замислено кимна.
— Пак ще ти се обадя — обеща Лили.
Като се запъти към предната част на сградата, тя видя, че външната врата се отваря и през нея влиза един познат човек. Опита се да го избегне, като побърза да излезе, но Джордан я спря.
— Лили.
— Здравей — каза тя. — Какво правиш тук?
— Ще ме интервюират за сериала. Нали знаеш какви са актьорите. Никога не пропускаме възможността да си осигурим някоя безплатна реклама — каза той и неловко се усмихна.
— Е, значи в такъв случай извличаш голяма изгода от това убийство — каза забързано Лили.
— Все едно че не съм чул какво каза — отговори Джордан.
Едно момиче с приятна външност, с очила и с тениска, на която беше изписано „Университет на Юга“, изключи светещия екран на компютъра си и се приближи към Джордан и Лили.
— Мистър Хил — каза тя. — Аз ви се обадих, Кендра Спенсър. Радвам се, че успяхте да дойдете.
Лили вече беше отворила предната врата и излизаше. Джордан се обърна към момичето, което наместваше очилата на носа си.
— Ще ме извините ли за минутка? — попита той, излезе през вратата и настигна Лили на паркинга.
— Лили — извика той. — Чакай малко.
— Какво?
— Има ли някакви новини? За Мишел. Нещо, което трябва да знам?
Лили въздъхна и се облегна на колата си.
— Може и да има. Току-що пуснах едно съобщение във вестника, опитвам се да получа повече информация. Засега излиза, че Рони Лий Партин не е убиецът.
— Какво? Ами, ако…
— Изглежда, че има алиби. Това е всичко, което знам засега.
— Хванали ли са го?
— Не още, мисля, че не са. Виж какво, не искам да повтарям всичко отново. Ще излезе във вестника. Ако си тук, ще го прочетеш. Всъщност, какво правиш още тук? Не трябва ли да си в Ню Йорк, или в Холивуд или някъде другаде?
— Ами, отдавна не съм бил у дома. И си помислих, че майка ми ще има нужда от мен известно време.
— Каква загриженост от твоя страна — каза хладно Лили.
— Трябва време, за да се осъзнае това — каза той. — На всички ни трябва време.
Лили прехапа устни и отбягна погледа му.
— Да, вярно е. Знам, че мис Беси ще се радва, ако останеш.
— Лили, надявах се, че докато съм тук, двамата с теб ще можем да седнем и да поговорим.
— Не искам да бъда груба, но не виждам за какво може да говорим — каза Лили. — Единственото общо, което имахме, беше Мишел. Нея я няма. Какво друго остава да си кажем?
— Ами, бих искал да поговорим за Мишел — каза той.
— Какво за Мишел? — попита отбранително Лили.
— Ами, през тези години, докато растеше, аз съм изпуснал много неща.