— И чия е вината за това? — попита Лили.
— Моя е, разбира се. Но си задавам толкова много въпроси за нея, които остават без отговор. Искам да чуя за детските й години. Да видя нейни снимки като малка.
— Нещо като кратко резюме на живота й — каза Лили с безмилостен поглед в очите.
— Виж какво, Лили, това може да ти звучи странно сега, но аз също имам спомени за нея, а няма с кого да ги споделя. Ако може да поговорим малко… на мен наистина ще ми помогне, ако поговорим за нея.
Лили погледна с невярващи очи мрачното му сериозно лице.
— О, ще ти помогне, така ли? — извика тя. — Ами, добре тогава. Ще ти опиша всичко, което ти е нужно. В края на краищата ти толкова много ни помогна, на мен и на Мишел. Много ни помогна. Заряза ме сама с едно дете, което се бореше да остане живо.
— Е, ти не остана дълго сама — отговори хладно той.
Лили гневно го изгледа.
— Как смееш? — възкликна тя. — Как смееш изобщо да ми кажеш такова нещо?
— Лили, права си. Не исках да започваме да спорим. Просто смятах, че трябва да се опитаме да поговорим. Да си помогнем един на друг. Заради Мишел. В нейна памет.
Лили поклати глава, стиснала здраво челюсти.
— Заради Мишел — повтори тя. — Ти си невероятен. Чуваш ли се какво говориш? Знаеш ли, Джордан, надявам се, че всичко е било за добро. Надявам се, че си намерил онова, което си търсил. Но не желая да разговарям за дъщеря си или за каквото и да е друго с теб. Не мога дори да си помисля такова нещо.
— Добре, слушай тогава — каза ядосано Джордан. — Нямам намерение да се опитвам да оправдавам живота си тук пред теб, на този паркинг. Единственото, за което те моля, е да ми отделиш малко от времето си.
— Да, ама аз не мога да отделя от времето си — каза горчиво Лили. — Трябва да вървя да купя топено сирене. Хората в Ню Йорк сигурно не се занимават с такива дребни простосмъртни неща. Двамата с теб сигурно можем да влезем в някое малко кафене да пием капучино и да си припомним добрите стари времена, но аз трябва да правя маслени сладкиши за официалната вечеря на Дъщерите на Конфедерацията. Така че, извини ме, но трябва да отида в магазина на Крогър. А и ти нали трябва да се срещаш с журналистите? — Лили погледна към вратата на редакцията. Видя жълтата памучна блуза на младата репортерка, която надничаше през матовото стъкло.
— Добре — каза Джордан. — Добре. Нищо не ми дължиш. Признавам, че е така.
Лили се качи в колата и затръшна вратата. Не се обърна да го погледне. Излезе на шосе 31 и подкара внимателно до първия червен светофар, където най-сетне успя да извади една книжна кърпичка от чантата си и да избърше гневните сълзи, които й пречеха да вижда.
Глава 9
В понеделник, още рано сутринта, Алин Старнс отиде в гимназията да закачи афишите, които беше направила за кампанията на Грейсън. Беше работила цяла събота и неделя и се радваше, че Грейсън я беше помолил за помощ. Той искаше да ги правят заедно, но трябвало да си бъде вкъщи почти през цялото време. Много хора се отбивали у тях заради смъртта на сестра му.
Алин разбра. Каза му да не се тревожи и обеща да направи прекрасни афиши. Та нали, по думите на Грейсън, имаше художествен вкус. Хвърли много труд върху шрифта, докато надписите придобиха професионален вид, а баща й позволи да използва копирната машина в магазина му в неделя следобед, за да бъде всичко готово за понеделник сутринта.
И сега, докато закачваше последния афиш на дъската за обяви, Алин си мислеше колко благодарен ще бъде Грейсън, когато ги види. Афишите станаха точно такива, каквито ги искаше той. Тя затвори очи и си представи усмивката, светнала в очите му, топлия му дъх, докато шепнешком й благодари в ухото, тялото му, силно притиснато в нейното, може би дори тук, в коридора. Усети, че лицето й се изчервява и пламва при тази мисъл, а зърната на гърдите й щръкват под мекия плат на ризата. Смутена, взе тетрадката си и я притисна до гърдите, наведе се над чешмата да пийне вода и изчака, докато премине възбудата.
Вратата на салона се отвори и отвътре заизлизаха ученици. Алин разсеяно поздрави някои от тях. Знаеше, че Грейсън е вътре и искаше всичко да изглежда случайно, сякаш просто минаваше оттук. Известният артист от сапунената опера, който беше истинският баща на сестра му, беше поканен да говори, и Грей каза, че сигурно ще отиде да го слуша.
Чери Хачет се спря при Алин и се опита да я заговори, но Алин просто не можеше да се съсредоточи върху думите на момичето. Не отместваше поглед от вратата, готова да остави Чери и да хукне към Грейсън, щом го забележи. Изведнъж зърна една руса коса на вратата и сърцето й подскочи от радост.