— Ще се видим после — каза тя на Чери и не дочака отговора й. Тръгна към Грейсън, представяйки си как ще изрече името му със спокоен, подкупващ глас, но забеляза, че той не е сам, нито е с другите момчета. Той стоеше много близко до Емили Кроуел, новото момиче от Чикаго, с черната коса, с което тя бе говорила на погребението.
Алин рязко спря и втренчено ги загледа. Обзе я някакво вледеняващо чувство. Грейсън не се докосваше до момичето. Но бе наклонил главата си към нея по такъв начин, че сърцето на Алин се сви, сякаш прободено от нещо остро. Лицето й пламна. Понечи да се обърне, но Емили я забеляза и сбута Грейсън.
Той вдигна очи и лъчезарно се усмихна на Алин. Двамата с Емили тръгнаха право към нея, Грейсън протегна ръка и я прегърна през кръста.
— Здравей — каза той. — Как си?
Ръката му й подейства като спасителен пояс, подаден на давещ се човек, но вътрешно тя продължи да трепери.
— Добре съм — отговори хладно Алин.
— Познаваш ли Емили? — попита той.
— Запознахме се — каза Алин. Щом си спомни за погребението, веднага се почувства виновна, че се държи студено и ревниво. Беше толкова дребнаво. — Здравей, Емили — поздрави я приятелски тя.
— Отидохме да чуем Джордан. — Грейсън изрече гордо името.
— Беше страхотен — каза Емили и бляскавите й черни очи се разшириха от възхищение. — Разказа как е получил първата си роля, как е учил да стане актьор и много други неща.
— Емили иска да стане актриса един ден — обясни Грей.
— О-о — възкликна Алин и изведнъж се смути от това, че толкова често бе изразявала желанието си да стане трудотерапевт. Изведнъж този избор й се стори безличен в сравнение с избора на Емили.
— Та затова казах, че ще я представя на Джордан — продължи Грей. — Може би ще й помогне.
Емили изви глава към вратата.
— Нямам търпение да се запозная с него. Направо е великолепен.
— Аз закачих афишите, Грейсън — каза Алин.
— А, добре — отговори Грей, без да отмества поглед от вратата на салона.
— Ела да видиш.
Грей леко се намръщи и попита:
— Не може ли след малко?
Алин усети, че сърцето й отново се сковава от студ.
— Има един точно тук — каза тя и посочи към нишата, където беше чешмата.
Грей погледна през рамо към вратата, после тръгна след Алин към чешмата. Спря пред таблото за обяви.
— Ей, страхотно е — извика той и очите му светнаха така, както Алин си представяше. Усмивката му я стопли. — Свършила си прекрасна работа, Алин. Благодаря.
Алин щастливо кимна и каза:
— Какво си мислиш? Окачила съм двайсетина афиша в коридорите.
Грейсън пристъпи към афиша и докосна снимката си с пръст, сякаш приглаждайки непослушен кичур коса.
— Съжалявам само, че не съм със синята карирана риза на тази снимка. Тениската не е много подходяща.
— Но през нея изпъкват мускулите ти — каза предано Алин.
— Ето го, идва — изписка Емили. — О, Грей, не издържам. Ела тук!
— Добре, добре, ей сега — каза Грей, преструвайки се на много уморен от светски задължения. — Ще трябва да окажа внимание на госта.
Алин се загледа след Грейсън, запътил се бавно към Джордан Хил и мис Джоунс, учителката по музика и актьорско майсторство, които точно излизаха от салона. За миг си помисли да отиде при тях и да поиска да представят и нея. Но за какво? Тя нямаше да става актриса. Обърна се и тръгна към класната стая. Може би той щеше да я извика, докато се отдалечаваше, но не чу името си.
Разговорът в салона бе доставил удоволствие на Джордан. Когато стъпи на сцената, го обзе носталгия. Сцената беше много по-малка, отколкото я помнеше. Беше тясна и някак запусната, а съвсем не представителна, каквато му изглеждаше някога. Спомни си как ръката му, хванала лула, трепереше, като жестикулираше с нея в ролята на разказвача в Нашия град. Това беше характерна роля, която Лулин Ансли настояваше той да изпробва, вместо да играе романтичен герой, което лесно му се удаваше. Толкова горд беше с тази роля.
Публиката беше от гимназисти и сега, както и тогава, само че сега те му приличаха на нетърпеливи деца. А някога бяха за него страшни критици. След разговора и въпросите раздаде много автографи. Гей Джоунс чуруликаше нервно, докато двамата се спускаха по наклонения под към вратата на залата. Тя примигна зад дебелите стъкла на очилата си, когато излязоха на светло във фоайето.