Тя беше обикновено момиче, но в усмивката й имаше нещо трогателно. Прочете молбата за информация, отправена от семейството й, и в същото време усети киселините в стомаха си.
Помнеше тази усмивка. Може би тя изглеждаше трогателна сега, след като знаеше какво се е случило. Парадоксалното обаче беше в това, че той, който обръщаше толкова малко внимание на белите около себе си, в съня си беше преследван от усмивката на това малко момиче. Казваше си, че се е опитал да направи каквото трябва, че повече от това би било безразсъдство, но въпреки всичко не спеше добре, не се чувстваше добре и не можеше да се избави от чувството на срам и вина, че продължава да мълчи.
Погледна отново снимката. Може би онова, което съм видял, не е важно, каза си той за стотен път. Но може и да е важно. А тя беше добро момиче. Имаше майка и баща, които страдаха и които заслужаваха отговор. Може би съобщението във вестника е разрешението, което търси. Може да се обади и да говори, без да си каже името. Това е по-безопасно, отколкото да се обади в полицията. И от всяко положение е по-добре, отколкото да не прави нищо.
Клара Уокър влезе във всекидневната и седна с въздишка на тапицираното с памучно кадифе канапе.
— Има ли нещо интересно във вестника? — попита тя.
Проблемът е там, че телефонът е във всекидневната, помисли си той. Не можеше да помоли Клара да излезе от собствената си всекидневна. Тя беше уморена. Цял ден беше работила.
— Нищо особено — отговори преподобният. Пак си намираш извинения, помисли си той. Хайде, направи го.
Сякаш в отговор на мислите му Били Уокър подаде глава през вратата. По къдравата му черна коса бяха полепнали стърготини.
— Искаш ли да дойдеш да видиш как стана, скъпа?
Клара изви очи към Ефраим Дейвис.
— Прави ми нова маса — обясни тя. — Идвам, скъпи. — Надигна се с въздишка от канапето и се заклати към вратата след мъжа си.
Преподобният Дейвис остана сам във всекидневната.
Отиде при телефона и се разколеба. Въпреки хладната влажна вечер усети как потта му се стича под свещеническата риза. Вдигна слушалката и набра номера, даден във вестника. Телефонът иззвъня три пъти и след това един младежки глас каза:
— Ало.
Преподобният Дейвис пое дълбоко дъх.
— Ало — започна той. — Обаждам се във връзка със съобщението в днешния вестник. Това ли е… може ли да говоря с господин или с госпожа Бърдет?
— Какво за съобщението? Аз съм Грейсън Бърдет.
— Става дума за Мишел. А-а-а, за убийството. Може би разполагам с някаква информация.
— С кого говоря, моля? — попита Грейсън с отсечен глас.
Преподобният Дейвис замълча и се ядоса на себе си, че мълчи. Засрами се, че не може да каже името си на едно дете.
— Вижте какво — каза момчето с напрегнато рязък глас, — не знам кой сте вие, господине, но ако сте някакъв луд или психо…
— Много е сериозно, уверявам ви.
— Защо тогава не си кажете името?
И този път преподобният Дейвис не можа да даде отговор. Не беше очаквал да се отнесат с него точно по този начин.
— Знаете нещо за убийството на сестра ми, така ли? Защо тогава не сте съобщили на полицията?
— Прочетох съобщението във вестника. Там пише да се обадя…
— Обадете се на шериф Ройс Ансли, господине, и говорете с него. Но само ако действително знаете нещо — каза Грейсън. — Иначе спрете да безпокоите семейството ни.
Ефраим Дейвис разбра, че разговорът е прекъснал. За миг стисна здраво слушалката в потните си длани, после бавно я върна на мястото й.
Глава 10
С изключение на понеделник вечер, когато се беше съгласила да помогне на Бренда и на Лорета за официалната вечеря на Дъщерите на конфедерацията, Лили си беше вкъщи и чакаше до телефона. През целия ден в понеделник нервите й бяха изопнати, защото беше сигурна, че някой ще види съобщението и ще се обади. Вечерта, когато се върна, Грейсън възмутено каза, че се е обадил някакъв луд, но освен него никой друг не е звънял. Вторник като че ли беше безкраен ден. Телефонът звъня няколко пъти, но нямаше нищо важно и вечерта Лили с изненада установи колко изморително е да седиш и да чакаш. Припомни си дългите часове пред операционните зали, когато единственото, което й оставаше, беше да съсредоточи вниманието и цялата си вътрешна енергия върху нещо, за което не можеше нищо да направи. И да чака присъдата. Във вторник вечерта, когато Грейсън се върна, тя го разпита по-внимателно за телефонното обаждане предишната вечер.