– Части от двореца датират отпреди векове, а новите крила са добавяни в течение на годините напълно случайно. Там липсват величествените и епични пропорции на вашето постижение тук, Ваше Високо Величество.
Исмаил е удовлетворен от чутото, навежда се напред.
– А съпругите му?
– Според християнските закони, сър, той може да има само една, а кралица Катарина прилича на мишка и има зъби като на заек. Само че за беда, точно обратното на зайците, не е успяла да роди.
– Тогава кой ще го наследи? Той вече е надхвърлил петдесет, би трябвало, без много да се церемони, да се отърве от португалската инфанта и да си вземе друга жена.
Докато Бен Хаду обяснява сложната наследствена линия в Англия, съзнанието ми отново е насочено към Белия лебед. Чудя се дали е била сама, когато е умряла, дали някой не е можел да я спаси; дали Зидана е помогнала с похватите си. Чудя се кога точно се е случило. Дали не е било в момента, в който съм си позволил чаша хубаво френско вино на масата на херцогинята на Портсмут? Или може би докато се разхождах из розовата градина преди около месец и мечтаех да съм там с Алис, да вдишвам аромата на цветята под нежното английско слънце? Може да е умряла с разбито сърце малко след като отведох Момо със себе си.
Измъчвам се с тези мисли, като от време на време улавям по някое изречение, с което Бен Хаду описва английския двор. Сега обсъждат жените...
– Кожата на всички ли е толкова светла, както беше тази на Белия лебед? – пита с интерес султанът и сърцето ми се свива.
– Повечето от тях са доста грозновати – отвръща Калайджията, – с кестенява коса и покрити с бои и мазила, за да прикрият белезите си от шарката.
Султанът приема това с голяма радост и подканя посланика за още и още подробности, особено относно любовниците на краля.
– Би трябвало да попитате Нус-Нус за тях – нахално се намесва някой. – Той прекарваше доста време с любовниците на английския крал. – Вдигам рязко глава. Обръщам се и виждам Самир Рафик да ме гледа с иронична усмивка. – Не виждате ли как тъгува за тях?
Султанът се намества напред на дивана си и ме поглежда, изпълнен с любопитство.
– Ела тук, Нус-Нус.
Пристъпвам напред и още веднъж.
– Коленичи.
Подчинявам се, а Исмаил протяга ръка и докосва лицето ми.
– Плачеш ли?
Плача ли? Вдигам ръка към бузата си и се оказва, че е мокра.
– Защо плачеш?
Оказва се, че не мога да отговоря.
– Може би плаче от срам! – нарушава тишината Рафик. – Той и Каид Бен Хаду си взеха английски наложници докато бяха в Лондон, а щом с Каид Шариф възразихме на този разврат, пратиха ни в провинцията да лапаме мухи, за да не им пречим, докато продължават да сквернят доброто име на исляма, на Мароко и на делегацията на Ваше Високо Величество. – След това измъква изпод робата си голям свитък, развива го и продължава да чете от дълъг списък с прецизни бележки подробности за всяко отклоняване на всеки член на делегацията от правия път, украсени с цял куп измислици, като оставя за последни враговете си: мен и Бен Хаду.
Лицето на Исмаил е зловещо мрачно, но откривам, че изобщо не ме е грижа: освен това повечето от обвиненията са пълен абсурд. Напушва ме неудържим смях, а това още повече вбесява султана.
– Ти се смееш?! – ръмжи той; това ме кара да се разсмея още по-силно. Виждам как Бен Хаду ме гледа изумен. Не стига че Самир Рафик предприе отчаяната си маневра, преди още да сме стигнали до рискованата тема за отдавна умрелия печатар и жалките останки от старата му кокалеста глава, които той знае, че няма да задоволят кръвожадния султан, а сега заместникът му напълно полудя. Хвърля ми предупредителен поглед, сякаш с него може да ми върне разума, но вече е твърде късно за това.
Султанът се е изправил на крака.
– Шариф! – кресва той и съветникът допълзява напред. Исмаил го подритва да се изправи. – Това истина ли е? – крещи той.
– Тези мъже посрамили ли са религията си, страната си и МЕН?!
Шариф отчаяно мести погледа си от Калайджията към мен и после обратно и не знае какво да каже, че да не влоши положението още повече. Забелязвам, че министрите прехласнато наблюдават какво ще се случи: като хиени са, чакат нервно лъвът да приключи, за да се нахвърлят върху огризките. Щом става въпрос за проливането на нечия чужда кръв, значи, те са в безопасност – поне засега.