Трудно ми е да си представя какъв ще бъде животът ни в Лондон. Англия не е като Мароко, където черни мъже вземат бели жени за съпруги по заповед на султана. Може би ще трябва да се оженим тайно и да живеем привидно като господарка и прислужник, като херцогиня Мазарин и Аддо, Краля на пътищата, който се представя като роба Мустафа. Но ще можем ли да вземем Момо, след като той беше ключът към всичко? Освен това е много съмнително дали ще можем да имаме и собствени деца. Ще бъдем необичайно семейство, но нито аз, нито Алис се притесняваме особено дали ще получим одобрението на останалите. Оцеляхме след много по-лоши неща от груби думи и зли погледи и каквото и да е бъдещето, което ще споделим, със сигурност ще е по-добро от изстраданото ни минало.
Освен това кралят ми обеща две неща, преди да замина: че ще направи всичко по силите си за Алис, стига султанът да я освободи от харема си; и че ако се върна и пожелая, мога да бъда назначен за кралски музикант в Уайтхол. Затова се надявам, че предвид силата на духа ни и нашата целеустременост, ще се справим с трудностите.
Какво толкова им трябва на един мъж и една жена, които вече не са роби и могат сами да решават какво да правят с живота си?
Можем само да се надяваме: току-виж ни е отредено да ни се случат и още чудеса.
Исторически бележки
Мулай Исмаил е бил султан на Мароко от 1672 до 1727 година: забележително дълъг период на управление на неговия "кош, пълен с плъхове". Едно обяснение за успеха му е прякорът, под който е бил известен: "Сафак Адимаа" или Кръвожадния. Друго може да бъде потърсено в склонността му да упражнява властта си чрез показност, да внушава страхопочитание у населението чрез заобикалящата го помпозност и разкош. В това отношение, както и с мащабите на властта му и начина ѝ на прилагане, той е последният султан, за когото може да се твърди, че е бил на едно ниво с европейските владетели.
През тези петдесет и пет години като абсолютен монарх той подчинява дивите планински племена от Риф и Атлас, отвоюва крайбрежните градове Танжер, Мармора, Асила и Ларалг от чуждо владение, опазва суверенитета на Мароко срещу набезите на Отоманските турци; възстановява джамии, храмове, мостове, казби и, разбира се, невиждания дворцов комплекс в Мекнес, части от който в момента са включени в сайта Световно историческо наследство на ЮНЕСКО.
През 1703 година гостуващ посланик пита един от синовете на Исмаил колко братя и сестри има. Три дни по-късно му е представен списък с 525 момчета и 342 момичета. През 1721 година е обявено, че има "700 сина, способни да се качат на кон". (Твърди се, че последният син на Исмаил е роден осемнайсет месеца след смъртта на султана, което си е истински подвиг.) Още по-трудно е да се проследят съпругите му и останалите жени в харема, тъй като дори в официалните дневници се споменават само с малките си арабски имена, често давани им при приемането на исляма, без значение дали по техен избор, или по принуда. Сред всички тях само една е постоянна: Лала Зидана, купена като робиня от брата на султана за шейсет дуката. Според всички сведения през последните ѝ години е представлявала внушителна и чудовищна фигура: била е ужасно дебела, странно облечена и е всявала ужас във всички като "вещицата Зидана". Въпреки това – а може би точно по тази причина – тя упражнява надмощие над подчинените на Исмаил в продължение на трийсет години и се радва на абсолютна власт в харема. Най-големият ѝ син Зидан е провъзгласен за наследник на Исмаил, въпреки че не е бил първородният му. Той обаче е обезнаследен от баща си през 1700 година в полза на втория, също толкова недостоен син на Зидана, Ахмед ал-Даеби, "Златния".
След смъртта на Исмаил през 1727 година започват битки за надмощие сред живите му синове и за съвсем кратко време обединеното Кралство Мароко се разпада вследствие на гражданска война и морален упадък.
Мекнес бил наричан втори Версай. Мулай Исмаил и Луи XIV споделяли един и същи плам към строителството, и двамата вземали страстно участие в изграждането на внушителните си дворци. Версай може и да не е бил построен с робски труд, но Луи не е бил загрижен за живота и безопасността на работниците си. През лютата зима на 1685 година на неговия строеж са работели почти четирийсет хиляди души въпреки ужасния студ и епидемиите и много от тях умрели. Разбира се, съдбата на хилядите роби в Мекнес е била още по-ужасна. Докато Версай е подчинен на симетрия, ред и елегантност, дворцовият комплекс в Мекнес, с неговите петдесет свързани помежду си палати, джамии, вътрешни дворове, казарми и паркове, бил огромен, разпръснат, с променлив дизайн, тъй като се строяли стени и павилиони, а след това били разрушавани заради случайна приумица на създателя им.