Трябва веднага да се върна в двореца при Мулай Исмаил, да обясня на Зидана, че поръчката ѝ е изпълнена и ще се върна за нея по-късно през деня, и да се моля късметът да е на моя страна. Това е единственото разумно решение при дадените обстоятелства. Обръщам се решително; твърде бързо... закачам крака си в нещо на пода зад мен и губя равновесие.
Обикновено съм доста пъргав, но очите са ме обезпокоили – или може дори да са причинили падането ми тъкмо когато се поздравявах за изплъзването от злото им влияние, – в следващия момент се озовавам по гръб, а главата ми се блъска в купчина кошове, които се разклащат, започват да се срутват и ме засипват гръбнаци от морски таралежи, сушени скорпиони и... Хващам нещо и го вдигам с отвращение – истинска напаст от мъртви жаби. Скачам енергично и махам гадостите от себе си. Гръбнаците и скорпионите са се закачили за вълнения ми бурнус, сякаш зловещо оживели. Откачам ги поотделно, а после опипвам гърба си и откривам, че съм съборил и съд с насекоми, които се катерят нагоре по бялата вълна като хищна червена орда.
Цялото хладнокръвие ме напуска. Наметалото, изящна дреха, по-прекрасна от всяка, която бих могъл да си позволя, принадлежеше на Исмаил, а сега е съсипано. Обикновено можеш сам да решаваш какво да правиш с подарък, но султанът има отлична памет и навика внезапно да пита защо не носиш дрехата, с която щедро те е възнаградил. Виждал съм не един да губи крайник или дори живота си заради незадоволителен отговор.
Притискам се в ъгъла, започвам да изцеждам червената течност от нея и откривам, че е по-гъста и тъмна от тази на насекомите и лепне по дланите ми; устата и носът ми се изпълват с горчивина, миризма, която няма нищо общо с размазаните бръмбари, нито с тамян, с нещо красиво или свещено.
Поглеждам надолу ужасен и откривам, че онова, в което съм се спънал, е трупът на Сиди Кабур. Някой е прерязал гърлото му сръчно като на овца за курбан. Красивата му бяла брада също е отрязана и лежи на гърдите му, изцапана с кръв. При убийството червата му са били извадени, ето откъде е тази наситена миризма: мангалът с тамян трябва да е напълнен с каквото е имало под ръка в опит да се прикрие вонята.
Обзема ме огромна скръб. Ислямът ни учи, че смъртта е наш дълг, задача, която трябва да изпълним, никога да не бягаме от нея; че не е наказание или трагедия и не бива да се боим от нея. Подобна успокоителна философия обаче някак не се покрива с тази брутална смърт. Приживе Сиди Кабур беше изряден във външността си, отвратително е да бъде заклан и оставен да лежи в локва от собствената си кръв и нечистотии, загледан в мрака. Навеждам се да затворя нещастните му оцъклени очи и виждам, че нещо се подава от посивелите му устни. Издърпвам го.
Още преди да съм го огледал, знам точно какво е това. Сдъвкано ъгълче от списъка с желаното от Зидана, който направих; очевидно старецът се е опитал да го запази, като го е изял. Или пък някой го е напъхал в устата му. Останалата част я няма, но не зная дали е в гърлото на Сиди Кабур, или в ръцете на убиеца му. Не мога да остана, за да проверя. Хрумва ми ужасна мисъл, после още една.
Първата е, че съм покрит с кръв и със сигурност ще бъда уличен като нападател. Втората е споменът за безценния Коран, оставен в краката ми, когато бутнах полицата с буркана с очи.
Усещам как в гърлото ми се надига жлъчка, обръщам се и най-ужасните ми страхове се потвърждават. Безупречно чистият бял лен е подгизнал в алени петна. Махам плата от скъпоценния предмет в него...
Кръв върху Свещения Коран е ужасно светотатство. Ала кръвта върху Сафавидския Коран, за който копнее Исмаил, вещае бавна и болезнена смърт.
За мен.
3
Взирам се в съсипаната книга, а след това в мъртвеца и се опитвам да възприема цялата чудовищност на положението, като се въртя безполезно във всички посоки. Трябва да съобщя за убийството, да уведомя властите, да ги уверя в своята невинност. Но кой би повярвал на роб? Защото аз съм точно такъв, независимо от положението ми в двореца. Зад стените му се крие вълшебно, защитено царство; навън обаче аз не съм нищо повече от натруфен чернокож мъж, покрит с кръвта на честен търговец. Не се заблуждавам с надежда, че ако ме арестуват, султанът ще бъде особено загрижен и ще ме спаси от съдбата ми; по-вероятно е да избухне заради закъснението ми и да ми отсече главата в мига, в който се изправя пред погледа му.
Свалям съсипаното наметало и увивам пропития с кръв Коран в него. Оглеждам се и съзирам стария бурнус на Сиди Кабур, закачен до вратата. Не се облича като богаташ – такива са мюсюлманските традиции, да не парадираш с по-добро благосъстояние от това на съседа си. Протягам се към дрехата и едва тогава забелязвам, че оставям кървави стъпки след себе си. Бурнусът е твърде къс, но в него се чувствам неразпознаваем; ако не броим жълтите ми, богато украсени чехли, разбира се, които сега са тъмночервени. В тази страна само жените носят червени чехли, а на какъвто и да се преструвам, не съм жена. Мушвам ги в наметалото при книгата. По-добре бос, отколкото изцапан с кръв; по-добре да ме вземат за просяк или евреин, отколкото за убиец. Слагам дългата островърха качулка върху чалмата си, прегърбвам рамене, за да прикрия ръста си, мятам вързопа на гръб и тръгвам бързо през пазара с наведена глава.