Четвърто, дяланият фриз на Куббет ал-Хиятин да бъде преправен. Този път е важно избраният за старши занаятчия да бъде грамотен." (За нещастие на първия творец, везирът с насмешка посочи надписа, който трябваше да гласи "Величието на Господ", изписан отново и отново с елегантен калиграфски шрифт, но текстът беше сгрешен и вместо това сега гласеше "Веригите на Господ", а грешката беше повторена повече от десет пъти.)
Това не са единствените наставления, които трябва да запомня, но само тези трябва да запиша. Вълкът ще трябва да почака...
Тичам към кабинета на началника на работниците, давам му списъка, уверявам се, че може да го разчете; след това припвам към харема в другия край на двореца, на два километра и половина разстояние.
Харемът е абсолютно недостъпно място, името му произлиза от думата за забранено, която е "харам". Да влезеш в харема, означава да пресечеш невидима граница, да минеш от общото към личното, от светското към тайнственото; това е като повдигане на воала, навлизане в интимното пространство. Във външния свят хората налагат тези бариери в сърцето и съзнанието си, но в двореца на Исмаил преградите са по-осезаеми: четири охранявани железни порти. Налага се да дам обяснение за непланираното си посещение на всяка от тях и въпреки това съм от малцината, които имат достъп и до двата свята – мъжки и женски, външен и таен.
Главният евнух на харема се взира отвисоко към мен.
– Да?
Карим е един от хората на Исмаил: човек, отгледан да бъде абсолютно предан на султана. Брат му Билал е пазач пред вратата на личните покои на Исмаил, момък с мускули като кедър и подобаващ ум. Повечето от тези стражи са на не повече от деветнайсет или двайсет години, но са огромни. Аз съм висок мъж, но те ме надвишават с половин глава и се нанасям два пъти в тях.
– Знаеш кой съм, Карим. Виждаш ме всеки ден.
– Обичайно не в този ден, нито в този час.
Винаги се изненадвам от високия тембър на гласа му, звучи твърде странно предвид размерите му. Казват, че така става с кастрираните в съвсем ранна възраст.
– Имаш ли писмено разрешение?
– Карим, знаеш, че дори и да имах, щях сам да съм го писал като писар на султана.
Логиката ми явно го е заблудила, продължава да се взира в мен.
– Изпълнявах поръчки на султанката – добавям.
Навежда се към празните ми ръце, после отново вдига поглед. Не отмествам очи и накрая той извръща глава и се провиква към тъмнокожо момче на шест или седем години:
– Върви да намериш Амина и ѝ кажи, че Нус-Нус иска да види господарката ѝ.
Момчето хуква.
– Амина, Амина! – кънти викът по коридорите като вопъл на уловена птичка.
Понечвам да пристъпя напред, но огромната длан на Карим доближава ръката ми.
– По-добре да не влизаш при султанката, преди да е подготвена.
Накрая момчето се връща, а зад него върви изобилно надарена откъм форми жена, чиито червени чехли шляпат шумно по мрамора. Лицето ѝ е обляно в пот, а кърпата на главата ѝ е вързана набързо. Изглежда ужасно ядосана.
– Къде са нещата на Зидана? – пита настоятелно.
– Уви, не са у мен и точно за това трябва да говоря лично с нея.
Амина свива устни.
– Тя е заета. Прати ме да взема нещата, които е поръчала от пазара.
Гледа ме, изпълнена с подозрение, сякаш съм скрил поръчаните неща за себе си и не искам да ги дам, след това въздъхва и ме подканя да я последвам.
Вървя зад нея, гледам със страхопочитание тези грамадни бедра, сочни и полюшващи се. Би оставила всеки мъж премазан под себе си като куче под крака на слон. Едрите жени са високо ценени тук заради своята пищност, само жените на бедняците са слаби. Жените пълнеят съзнателно, като се хранят със зумета – тежка паста от ядки, – масло и стрити семки от тифидас – горчив пъпеш. Кълна се, че можете да видите как наедряват пред очите ви.
Струва ми се, че минава цяла вечност, докато стигна до покоите на султанката, но щом пристигам, за един ужасен миг ми се струва, че съм попаднал в пъкъла на магиите, място, на което Зидана или свиква сборище на демони, или превръща жените си в чудовища, защото лицата, извърнали се към мен на трепкащата светлина, са отвратителни, деформирани и капещи. В този момент си припомням, че днес е петият ден, когато жените се отдават на тайнствени ритуали за разкрасяване, и осъзнавам, че пред мен не стоят джинове, а придворни дами, покрити с маски от глина и смачкани зеленчуци, косите им са навити на лепкави масури, намазани с къна и масла.
Въздухът е изпълнен с аромат на бадеми и мирта; в нишите на стените е запален тамян. Из цялата стая са пръснати доказателствата за тяхната алхимия: малки масички, отрупани със съдове с яйца, мляко и мед; стъклени буркани със светли масла, кори от нар и орех; купи с оцветена глина и купчини листа къна.