— Бентън е — съобщи ми той.
Прегръщахме се дълго време. От начина, по който се притисках към него, Уесли долови отчаянието ми. Заведе ме до леглото и седна до мен.
— Започни от самото начало — каза той и хвана ръцете ми.
Започнах. Когато свърших, на лицето му бе изписано същото непроницаемо изражение, което познавах от работата. Нервирах се. Не исках подобен поглед в стаята, където бяхме насаме.
— Кей, искам да се поуспокоиш. Осъзнаваш ли какво ще стане, ако отправим такова обвинение? Не можем просто да отхвърлим възможността Дениз Стайнър да е невинна. Просто не знаем. А случката в самолета би трябвало да ти подскаже, че не си сто процента аналитична. Искам да кажа, това наистина ме притеснява. Някакъв тъпак от земния екипаж решава да се прави на герой, а ти веднага стигаш до извода, че Дениз Стайнър стои зад всичко това и отново се ебава с теб.
— Тя не само се ебава — казах и свалих ръцете му от моите. — Тя се опита да ме убие.
— Още едно предположение.
— Не и според това, което ми казаха, след като звъннах няколко телефона.
— Не можеш да го докажеш. Съмнявам се, че въобще някога ще можеш.
— Трябва да намерим колата й.
— Искаш ли да отидем до дома й тази вечер?
— Да, но още нямам кола.
— Аз имам.
— Получи ли копието от увеличението?
— В куфарчето ми е. Прегледах го — каза Уесли, като стана и сви рамене. — Нищо не ми говори. Просто мъгляво петно, подсилено с милиарди сиви сенки, докато се превърне в по-плътно и детайлно петно.
— Бентън, трябва да направим нещо.
Той се загледа в мен продължително и стисна устни, както правеше винаги, когато бе взел решение, но се отнасяше скептично към него.
— Точно затова сме тук, Кей. Тук сме, за да направим нещо.
Беше наел тъмночервена „Максима“ и когато излязохме навън, осъзнах, че зимата вече не е далеч, особено тук в планината. Докато вляза в колата, вече треперех, макар да знаех, че отчасти това се дължи на стреса.
— Как са ръката и кракът ти между другото? — попитах.
— Чудесно. Също като нови.
— Е, това е направо чудо, защото, когато ги поряза, вече не бяха нови.
Той се изсмя повече от изненада, отколкото от нещо друго. В този момент очакваше всичко, но не и хумор.
— Имам информация за лепенката — каза той. — Проверявахме кой в този район може да е работил във фабрика „Шъфорд“ по времето, когато тя е била произведена.
— Добра идея — казах.
— Имало един човек, на име Роб Келси, който бил бригадир там. Живял в района на Хикъри по времето, когато лепенката е била произведена, но преди пет години се преместил в Блек Маунтин.
— Сега тук ли живее?
— Починал е за съжаление.
По дяволите, помислих си.
— Какво знаеш за него?
— Бял, починал на шейсет и осем години от инфаркт. Има син в Блек Маунтин и затова се преместил тук. Синът му все още живее тук.
— Знаеш ли адреса му?
— Мога да го намеря — отвърна той и погледна към мен.
— А малкото име на сина?
— Същото като на бащата. Нейната къща е точно зад този завой. Виж колко е тъмно езерото. Като катранена яма.
— Точно така. Знаеш, че Емили не би тръгнала покрай брега късно вечерта. Историята на Крийд потвърждава това.
— Не споря. И аз не бих минал по този маршрут.
— Бентън, не виждам колата й.
— Може да е излязла.
— Колата на Марино е тук.
— Това не означава, че не са навън.
— Да, но не означава и че са.
Уесли не отговори.
Прозорците бяха осветени и имах чувството, че и двамата са тук. В действителност нямах доказателство за това, но почувствах как тя ме усеща, дори и да не го осъзнава напълно.
— Какво, мислиш, правят вътре? — попитах.
— А сега де, а ти какво мислиш? — отвърна той и намекът му беше повече от ясен.
— Това е глупаво. Прекалено лесно е да приемаш, че хората просто правят секс.
— Лесно е да го приемеш, защото лесно се прави.
Обидих се, защото исках Уесли да е по-чувствителен.
— Изненадана съм да чуя такова нещо от теб.