Тя беше погребана в ъгъла до гората, където ливадата бе приятно изпъстрена с детелина и метличина. Нейният паметник беше малък мраморен ангел, а за да го намерим, трябваше просто да се ръководим от шума на лопатите, копаещи в пръстта.
Камион с лебедка стоеше вляво от гроба и фаровете му осветяваха прогреса на двама старци с обветрени лица, облечени в гащеризони. Лопатите проблясваха, тревата наоколо изглеждаше безцветна, а аз усетих мириса на влажна земя, докато тя падаше от стоманените остриета върху купчината до гроба.
Марино светна фенерчето си и надгробният камък се очерта тъжно в здрачината, със сгънати назад крила и глава, наведена в молитва. Епитафията, гравирана в основата му, гласеше:
„Няма друг в света…
Моят беше единственият…“
— Господи, имаш ли представа какво означава това? — прошепна Марино в ухото ми.
— Вероятно трябва да питаме него — отговорих, докато наблюдавах приближаването на учудващо огромен мъж с гъста, бяла коса.
Дългото тъмно палто се мотаеше около глезените му, докато вървеше, и отдалеч създаваше странното впечатление, че той е издигнат на няколко сантиметра от земята. Когато стигна до нас, видях, че около врата му бе увит черен шал, на огромните му ръце имаше черни кожени ръкавици, а върху обувките си бе нахлузил галоши. Бе висок около два и десет, с гръден кош с размера на варел.
— Аз съм Лусиъс Рей — съобщи той и ентусиазирано разтърси ръцете ни, когато му се представихме.
— Чудехме се какво ли означава тази епитафия — казах.
— Госпожа Стайнър наистина обичаше малкото си момиченце. Такова нещастие — каза погребалният агент с дрезгав глас, който звучеше повече като на човек от Джорджия, отколкото от Северна Каролина. — Имаме цяла книга с епитафии, която можете да прегледате, когато искате да решите какво да бъде гравирано на надгробната плоча.
— Значи майката на Емили е избрала цитата от книгата ви? — запитах.
— Ами честно да ви кажа, не. Струва ми се, тя каза, че това е от Емили Дикинсън.
Гробарите бяха оставили лопатите си. Вече бе достатъчно светло, за да видя лицата им, мокри от пот и набраздени като фермерски ниви. Тежката верига изтрака, когато започнаха да я развиват от лебедката на камиона. Един от мъжете слезе в гроба. Той закачи веригата за куките от двете страни на бетонната гробница. Рей продължаваше да ни обяснява как на погребението на Емили се появили повече хора, отколкото някога бил виждал тук.
— Стояха пред църквата, на ливадата. Нужни бяха повече от два часа, за да могат всичките да минат покрай ковчега, за да поднесат почитанията си.
— Ковчегът отворен ли беше? — изненадано запита Марино.
— Не, господине — отвърна Рей, наблюдавайки хората си. — Госпожа Стайнър искаше да е отворен, но аз не пожелах дори да чуя за това. Обясних й, че в момента е прекалено разстроена, но после ще ми благодари, че й отказах. Малкото й момиченце не беше в подходящ вид за това. Знаех, че много хора ще се появят само за да зяпат. Естествено доста нахалници се довлякоха, любопитни заради всичко, което бяха видели по новините.
Лебедката изскърца високо и дизеловият двигател на камиона забумтя. Гробницата бавно се заиздига от земята. Парчета пръст падаха надолу, докато бетонната гробница се залюляваше все по-високо във въздуха с всяко завъртане на макарата. Един от мъжете стоеше като член на земен екипаж и направляваше с ръце движенията на крана.
В почти същия момент, когато гробницата бе освободена и поставена на тревата, бяхме заобиколени от телевизионни екипи с камери, репортери и фотографи. Те се струпаха около зейналата в земята дупка и гробницата, която бе толкова изцапана с червена глина, че изглеждаше окървавена.
— Защо ексхумирате Емили Стайнър? — извика един от репортерите.
— Вярно ли е, че полицията е заподозряла някого? — изкрещя друг.
— Доктор Скарпета?
— Защо е повикано ФБР?
— Доктор Скарпета? — повтори една жена и пъхна микрофон в лицето ми. — Изглежда, като че ли имате известни съмнения в извършеното от съдебния лекар на област Бънкомби.
— Защо осквернявате гроба на малкото момиче?
Внезапно над врявата се разнесе силният глас на Марино, който ревеше като ранено животно:
— Изчезвайте оттук веднага! Пречите на следствието! Чувате ли ме, мамка ви? — Той тропна с крак. — Изчезвайте веднага!