Не се сетихме за пакета, увит в бяла хартия, докато фотографът не си тръгна, а ние с доктор Дженрет уведомихме погребалното бюро, че сме готови за тях.
— Какво ще правим с това? — запита доктор Дженрет.
— Трябва да го отворим.
Той просна сухи кърпи на количката и постави пакета върху тях. Грижливо разряза със скалпела си хартията и се появи стара кутия от дамски обувки номер шест. Дженрет разряза многобройните лепенки и свали капака.
— О, господи — изохка той тихо и объркано се втренчи в това, което някой бе оставил в гроба на едно малко момиче.
В кутията, загърнато в две найлонови пликчета, лежеше умряло коте, което не бе на повече от няколко месеца. Беше вкочанено и твърдо като дъска, когато го вдигнах. Деликатните му ребра стърчаха навън. Котето беше женско, черно, с бели лапи и не носеше каишка. Не видях следи какво го е убило, докато не го занесох в рентгена и не проявих снимките.
— Гръбначният й стълб е счупен — съобщих и усетих как космите по тила ми настръхват.
Доктор Дженрет се намръщи и се приближи към мен.
— Изглежда, гръбнакът е бил преместен от обичайното си място — отбеляза той и почука по снимката. — Това е странно. Как точно се е получило? Мисля, че не може да стане, ако е била ударена от кола.
— Не е била ударена от кола — отговорих. — Главата й е била извита на деветдесет градуса.
Върнах се в мотела към седем вечерта и открих Марино, който ядеше хамбургер в стаята си. Пистолетът, портфейлът и ключовете от колата му лежаха на едното легло, а той на другото. По пода бяха разпилени обувки и чорапи. Очевидно ги бе зарязал там, където ги бе събул. Личеше си, че се е прибрал малко преди мен. Очите му ме погледнаха любопитно, когато отидох до телевизора и го спрях.
— Ставай — казах. — Трябва да излезем.
„Святата истина“ според Лусиъс Рей бе, че самата Дениз Стайнър бе поставила пакета в ковчега на Емили. Той просто решил, че в него е сложена любима играчка или кукла.
— Кога го е направила? — запита Марино, докато вървяхме бързо през паркинга на мотела.
— Точно преди погребението — отговорих. — В теб ли са ключовете за колата?
— Да.
— Тогава ти ще караш.
Имах ужасно главоболие, за което обвинявах формалиновите изпарения и липсата на храна и сън.
— Чувал ли си се с Бентън? — запитах колкото се може по-безразлично.
— На рецепцията трябва да има купчина съобщения до теб.
— Дойдох направо в стаята ти. Ти пък откъде знаеш, че има много съобщения за мен?
— Администраторът се опита да ми ги даде. Решил, че от нас двамата аз съм докторът.
— Това е, защото приличаш на мъж — казах аз и разтърках слепоочията си.
— Много мило от твоя страна, че го забелязваш.
— Марино, иска ми се да спреш да се държиш толкова неприятно, защото всъщност не си лош човек.
— Харесва ли ти возилото ми?
Колата му беше червеникав шевролет каприз, зареден с лампи, радио, телефон и радар. Беше оборудван дори с видеокамера и пушка „Уинчестър“ от неръждаема стомана. Тя беше от типа „помпа“ за седем изстрела, същият модел, който ФБР използваше.
— Господи — казах изненадано, когато се качих в колата. — Откога в Блек Маунтин, Северна Каролина, се нуждаят от пушки за безредици?
— Отсега — отговори той и запали двигателя.
— Ти ли поиска всичко това?
— Не.
— Искаш ли да ми обясниш как полиция, състояща се от десет души, има по-добро оборудване от отдела за борба с наркотиците?
— Много от хората, които живеят тук, наистина разбират смисъла на полицейската работа. В момента обществото има сериозен проблем и всички търговци и загрижени граждани правят дарения, за да помогнат. Например коли, телефони, пушки. Едно от ченгетата ми разказа как тази сутрин някаква стара дама се обадила в участъка и поискала да узнае дали федералните агенти, пристигнали в града, за да помогнат, биха желали да вечерят с нея в неделя.
— Това е адски мило — казах изненадано.