— Освен това градските съветници обмислят дали да не увеличат персонала на полицията си. Имам подозрението, че това обяснява някои неща.
— Какви неща?
— Блек Маунтин ще има нужда от нов шеф.
— Какво е станало със стария?
— Моут е най-близкото до полицейски шеф, което някога са имали.
— Все още не съм наясно накъде биеш.
— Хей, може просто да си остана в този град, док. Те си търсят опитен шеф и се отнасят с мен, като че ли съм агент 007 или нещо подобно. Не е нужно да си ракетен учен, за да се усетиш.
— Марино, какво, за бога, ти става? — попитах пресилено спокойно.
Той запали цигара.
— Какво? Първо не мислиш, че изглеждам като доктор. Сега ти се струва, че не приличам и на полицейски началник, а? Предполагам, не приличам на нищо друго, освен на мизерен мърляч, който все още говори така, като че ли яде спагети с мафията в Джърси и излиза само с жени в прилепнали пуловери, които непрекъснато си оправят косата. — Марино замълча за момент и яростно издуха дима от цигарата си. — Хей, само защото обичам да играя боулинг, не значи, че съм някакъв татуиран простак. Нито пък това, че не съм посещавал лъскавите училища, където ти си учила, ме прави тъпо лайно.
— Свърши ли?
— И още нещо — продължи той, — тук наоколо има адски добри места за риболов. Имат си езера и с изключение на Монтрийт и Билтмор недвижимите имоти са доста евтини. Може просто да ми е писнало от идиоти, убиващи други идиоти, и серийни убийци, за които в пандиза се харчат повече мангизи, отколкото аз получавам, за да арестувам шибаните им задници. Ако въобще изродите останат в затвора. А пък това е, което най-много ме тормози.
Бяхме паркирали на частния път на семейство Стайнър още преди пет минути. Загледах се към осветената къща и се зачудих дали тя знаеше, че сме тук и защо сме тук.
— Свърши ли? — запитах отново.
— Не, не съм. Просто ми писна да говоря.
— Първо, не съм посещавала лъскави училища…
— Да бе, а как ще наречеш „Джон Хопкинс“ и „Джорджтаун“?
— Марино, млъкни, по дяволите.
Той се загледа през прозореца и запали нова цигара.
— Бях бедна италианка, отгледана в беден италиански квартал, точно както и ти — казах. — Разликата е, че аз живеех в Маями, а ти в Ню Джърси. Никога не съм се преструвала, че съм по-добра от теб, нито пък съм те наричала „глупав“. Всъщност ти си всичко друго, но не и глупав, независимо че съсипваш английския език и никога не си ходил на опера. Оплакванията ми от теб се свеждат до едно нещо. Ти си упорит, а когато си в лошо настроение, се превръщаш в нетолерантен фанатик. С други думи, държиш се с хората така, както подозираш, че те се отнасят към теб.
Марино дръпна дръжката на вратата.
— Не само нямам време за лекция от теб, но и не се интересувам от такава — каза той, като хвърли цигарата си на земята и я стъпка.
Отидохме мълчаливо до вратата на Дениз Стайнър и когато тя ни отвори, останах с впечатлението, че е усетила разправията ни. Марино не поглеждаше към мен и не ми обръщаше абсолютно никакво внимание, докато тя ни водеше към всекидневната. Стаята ми се стори изнервящо позната, тъй като бях разглеждала снимките доста внимателно. Украсата беше провинциална, с огромно количество къдрички, възглавнички, висящи растения и макрамета. Зад стъклените вратички гореше газов огън, а безбройните часовници показваха различно време. Госпожа Стайнър гледаше стар филм на Боб Хоуп по телевизията.
Тя изглеждаше страхотно изморена, когато изключи телевизора и седна на стола люлка.
— Днес не беше много хубав ден — отбеляза тя.
— Е, Дениз, нямаше начин да бъде такъв — отвърна Марино, като седна и насочи цялото си внимание към нея.
— Дойдохте тук, за да ми съобщите какво сте открили ли? — запита тя и аз осъзнах, че говореше за ексхумацията.
— Трябва да направим още няколко теста — отговорих.
— Значи не сте намерили нищо, което да помогне да заловите онзи човек — с тихо отчаяние произнесе тя. — Докторите винаги говорят за тестове, когато не знаят нищо. Поне това научих след всичко, през което минах.
— Тези неща отнемат известно време, госпожо Стайнър.
— Слушай — обърна се към нея Марино, — наистина съжалявам, че се налага да те безпокоим, Дениз, но трябва да ти зададем още няколко въпроса. Докторката иска да те пита нещо.
Тя ме погледна и се залюля на стола.
— Госпожо Стайнър, в ковчега на Емили имаше опакован като подарък пакет. Погребалният агент ни съобщи, че вие сте искали да я погребат с него — казах.