— О, говорите за Сокс — спокойно отбеляза тя.
— Сокс? — запитах.
— Тя беше улично коте, което започна да идва у нас. Вероятно преди около месец. Естествено Емили, каквато си беше нежна и чувствителна, започна да го храни и така се сприятелиха. Тя наистина обичаше малкото котенце — усмихна се госпожа Стайнър и очите й се насълзиха. — Наричаше я Сокс, защото беше чисто черна, е изключение на идеално белите лапички — поясни тя и протегна ръце, разтваряйки пръстите си. — Изглеждаше като че ли си е обула чорапи.
— Как умря Сокс? — запитах предпазливо.
— Не знам — отговори тя, като извади салфетка от джоба и попи очите си. — Намерих я една сутрин тук, пред къщата. Беше веднага след като Емили… Реших, че горкото малко нещо е умряло от разбито сърце — допълни Дениз, покри уста с кърпичката и захлипа.
— Ще отида да ти донеса нещо за пиене — каза Марино, като стана и излезе от стаята.
Очевидното му познаване на къщата и нейната собственица ми се видя изключително необикновено. Притеснението ми нарасна.
— Госпожо Стайнър — нежно започнах, като се наведох напред, — котето на Емили не е умряло от разбито сърце, а от счупен врат.
Тя отпусна ръце и разтреперано си пое дъх. Зачервените й очи се отвориха широко и се втренчиха в мен.
— Какво искате да кажете?
— Котето е било убито.
— Е, вероятно е била прегазена от кола. Това е толкова неприятно. Казвах на Емили, че се страхувах от нещо такова.
— Не е била ударена от кола.
— Смятате, че някое от съседските кучета може да я е убило?
— Не — отговорих, докато Марино се връщаше с нещо, което приличаше на чаша бяло вино. — Котето е било убито от човек. Нарочно.
— Как можете да знаете такова нещо?
Дениз Стайнър изглеждаше ужасена. Ръцете й затрепериха, докато поемаше от Марино чашата с вино и я оставяше на масичката до стола си.
— При прегледа открихме, че вратът на котето е бил зверски извит — опитах се спокойно да обясня. — Знам, че за вас е ужасно да слушате такива подробности, госпожо Стайнър, но трябва да знаете истината, ако искате да ни помогнете да заловим човека, който го е направил.
— Имаш ли някаква идея кой може да е постъпил така ужасно с котето на малкото ти момиченце? — запита Марино и се настани на стола си.
После отново се наведе напред, с облегнати на коленете ръце, като че ли искаше да я увери, че може да разчита на него и да се чувства в безопасност, когато той е там.
Дениз Стайнър безмълвно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Тя се протегна към чашата с вино и отпи няколко колебливи глътки.
— Знам само, че имаше няколко телефонни обаждания — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Знаете ли, ноктите ми са посинели. Напълно съм скапана — протегна тя ръка. — Не мога да се успокоя. Не мога да спя. Не знам какво да правя — допълни тя и отново избухна в сълзи.
— Дениз, всичко е наред — мило каза Марино. — Не бързай. Ние няма да изчезнем. Разкажи ми сега за телефонните обаждания.
Госпожа Стайнър изтри очите си и започна.
— Обаждаха се най-вече мъже. И една жена, която каза, че ако съм се била грижила за детето си като добра майка, това нямало да се случи… Единият звучеше много млад, като момче, което си прави лоши шеги. Той каза нещо… Нали разбирате… Каза, че наблюдавал как Емили кара колелото си. Това беше след… Значи не може да е бил. Но този, другия, той беше по-стар. Каза, че още не е свършил. — Тя млъкна и отново отпи от виното.
— Не е свършил? — запитах. — Каза ли още нещо?
— Не помня — отговори тя и затвори очи.
— Кога стана това? — попита Марино.
— Веднага след като я намериха. До езерото.
Дениз се протегна към чашата си и я събори.
— Аз ще оправя това — бързо скочи Марино. — Бездруго имам нужда от една цигара.
— Знаете ли какво е имал предвид? — обърнах се към нея.
— Знам, че говореше за това, което се случи. За този, който й направи това ужасно нещо. Предполагам, той имаше предвид, че лошите неща още не са приключили. Ако не се лъжа, на следващия ден намерих Сокс. — Тя замълча за момент, после заговори отново: — Капитане, бихте ли ми приготвили един сандвич с фъстъчено масло или сирене. Чувствам, че нивото на кръвната ми захар е ужасно спаднало — помоли госпожа Стайнър, която, изглежда, не забелязваше съборената чаша и локвата от вино на масичката до стола й.