— Имаше ли проблеми с диария или повръщане?
Очите й се фокусираха върху мен.
— Тя често боледуваше.
— Болен означава много различни неща, госпожо Стайнър — търпеливо казах аз. — Имаше ли чести разстройства и повръщания?
— Да. Вече казах на Макс Фъргюсън за това — отговори тя и сълзите й потекоха свободно. — Не разбирам защо трябва да отговарям все на едни и същи въпроси. Те просто ме тормозят допълнително. Отварят раните ми.
— Съжалявам — казах аз с любезност, която прикриваше изненадата ми.
Кога беше разказала всичко това на Фъргюсън? Дали й се е обадил, след като си е тръгнал от Куантико? Ако е така, тя сигурно е била от последните хора, разговаряли с него, преди да умре.
— Това не й се случи, защото беше болнава — каза госпожа Стайнър и се разрида още по-силно. — Според мен хората би трябвало да задават въпроси, които ще помогнат той да бъде заловен.
— Госпожо Стайнър, знам, че това е много тежко за вас, но къде живеехте, когато Мери Джо умря?
— О, Господи, моля те, помогни ми.
Тя зарови лице в ръцете си. Наблюдавах я как се опитва да възвърне самообладанието си. Раменете й се тресяха, докато хълцаше. Седях безмълвно, докато видях как постепенно ръцете и краката престанаха да треперят и тя се успокои. Дениз бавно вдигна очи към мен. Зад сълзите проблясваше странна, студена светлина, която ме накара да се сетя за езерото през нощта, когато водата бе така тъмна, че приличаше на някакво друго вещество.
Госпожа Стайнър заговори с нисък глас:
— Искам да знам, доктор Скарпета, дали вие познавате онзи човек?
— Кой човек? — запитах в момента, когато Марино се върна в стаята с препечените филийки с фъстъчено масло и мармалад, бутилка шабли и кърпа за чинии.
— Човекът, който уби малкото момче. Някога говорили ли сте с Темпъл Голт? — попита тя.
Марино изправи съборената й чаша, допълни я и остави сандвича до нея.
— Чакай, дай да ти помогна с това — казах аз, като взех кърпата и попих разсипаното вино.
— Кажете ми как изглежда той — настоя тя и отново затвори очи.
Представих си Голт, пронизващите му очи и светлорусата коса. Той беше дребен и подвижен, с остри черти. Но най-характерното нещо у него бяха очите. Никога нямаше да ги забравя. Знаех, че той може да пререже нечие гърло, без да мигне. Знаех, че е убил всичките си жертви със същия немигащ син поглед.
— Извинете — казах, осъзнавайки, че госпожа Стайнър все още говори на мен.
— Защо го оставихте да се измъкне? — повтори тя въпроса си, който звучеше като обвинение, и се разплака отново.
Марино й нареди да си почине и я успокои, че си тръгваме. Когато се качихме в колата, настроението му беше ужасно.
— Голт е убил котето — каза той.
— Не знаем това със сигурност.
— В момента не желая да те слушам да говориш като адвокат.
— Аз съм адвокат — отвърнах.
— О, да. Извини ме, задето забравих, че имаш и такава научна степен. Просто ми се изплъзна от ума, че ти всъщност си доктор-адвокат-индиански вожд.
— Знаеш ли дали Фъргюсън се е обадил на госпожа Стайнър, когато си тръгна от Куантико?
— По дяволите, не знам.
— По време на събранието той спомена, че възнамерява да й зададе няколко медицински въпроса. Съдейки по думите на госпожа Стайнър, ми се струва, че го е направил. А това означава, че сигурно е говорил с нея малко преди смъртта си.
— Може да й се е обадил веднага след като се е прибрал от летището.
— А после се качва направо горе и си връзва въже около врата?
— Не, док. Качва се горе, за да си фрасне един бързак. Може разговорът с нея да е повлиял на настроението му.
Това беше възможно.
— Марино, как е фамилията на момчето, което Емили е харесвала? Помня, че малкото му име беше Рен.
— Защо?
— Искам да отидем да се видим с него.
— Ако не знаеш много за децата, държа да ти съобщя, че вече е девет часът, а той утре е на училище.
— Марино — твърдо казах аз, — отговори ми на въпроса.
— Знам, че живее близо до къщата на семейство Стайнър — отвърна той, като отби встрани от пътя, спря и запали лампичката в колата. — Фамилното му име е Максуел.
— Искам да отидем до къщата му.
Марино прелисти бележника си, после се втренчи в мен. В уморените му очи се долавяше повече от негодувание. Марино изпитваше ужасна болка.