— С какъв спорт се занимаваш? — запитах.
— Играя за „Жълтите якета“ — жизнерадостно отговори той, доволен, че е намерил някой, който да му попречи да си легне навреме.
— „Жълтите якета“?
— Така се казва отборът ни. Нали знаете, ние побеждаваме всички в околността. Изненадан съм, че не сте чували за нас.
— Сигурна съм, че щях да съм чувала, ако живеех тук, Рен. Но аз идвам отдалеч.
Той ме загледа така, като че ли бях някакво екзотично същество от зоологическата градина.
— Играя и баскетбол. Мога да дриблирам между краката си. Обзалагам се, че вие не можете.
— Абсолютно си прав. Не мога. Бих искала да ми разкажеш за приятелството ти с Емили Стайнър.
Тъмносините очи се вторачиха в ръцете му, които нервно си играеха с края на одеялото.
— От дълго време ли я познаваше? — продължих.
— Ами да. Бяхме в една и съща младежка група в църквата — отговори той и погледна към мен. — Плюс това и двамата сме в шести клас, макар да имаме различни класни. Моята е госпожа Уинтърс.
— Запознал си се с Емили веднага след като семейството й се е преместило тук, нали?
— Струва ми се, че да. Те дойдоха от Калифорния. Мама казва, че там има много земетресения, защото хората не вярват в Господ.
— Изглежда, Емили много те е харесвала — казах. — Всъщност направо е била влюбена в теб. Ти знаеше ли за това?
Момчето кимна и отново сведе очи.
— Рен, можеш ли да ми разкажеш за последния път, когато я видя?
— Беше в църквата. Тя дойде с китарата си, защото беше неин ред.
— Неин ред за какво?
— За музика. Обикновено Оуън или Фил свирят на пиано, но понякога и тя свиреше на китарата си. Не беше много добра.
— Ти трябваше ли да се срещнеш с нея в църквата онзи следобед?
Бузите му се изчервиха. Той засмука долната си устна, за да прикрие треперенето й.
— Няма страшно, Рен. Не си направил нищо лошо.
— Предложих й да се срещнем там по-рано — тихо каза той.
— И как реагира тя?
— Каза, че ще дойде, но да не казвам на никого.
— Защо искаше да се срещнеш с нея по-рано? — продължих да разпитвам.
— Исках да видя дали тя ще го направи.
— Защо?
Сега вече цялото му лице бе зачервено и той усилено се мъчеше да удържи сълзите си.
— Не знам — едва отвърна Рен.
— Рен, разкажи ми какво стана.
— Отидох с колелото до църквата, за да видя дали тя е там.
— В колко часа беше това?
— Не знам. Поне един часа преди времето за събранието — отговори той. — Видях я през прозореца. Седеше на пода и се упражняваше с китарата си.
— После какво?
— Тръгнах си и се върнах с Пол и Уил в пет часа. Те живеят ей там — посочи той.
— Каза ли нещо на Емили? — запитах.
Сълзите потекоха по бузите му и той нетърпеливо ги изтри.
— Не й казах нищо. През цялото време тя гледаше към мен, но аз се престорих, че не забелязвам. Беше доста разстроена. Джак я попита какво се е случило.
— Кой е Джак?
— Ръководителят на групата ни. Той посещава колежа „Монтрийт Андерсън“. Ужасно дебел е и има брада.
— Какво отговори Емили, когато Джак й зададе въпроса?
— Каза, че се чувства като че ли се разболява. После си тръгна.
— Колко време оставаше до края на събранието?
— Ами това стана, докато свалях кошницата от пианото. Беше мой ред да събера даренията.
— Значи е било към края на срещата?
— Да, и тя побягна навън. Тръгна по късия път.
Рен прехапа долната си устна и стисна одеялото с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Откъде знаеш, че е тръгнала по краткия път? — попитах.
Той ме погледна и подсмръкна. Подадох му няколко салфетки и той издуха носа си.
— Рен — настоях аз, — ти всъщност видя ли Емили да тръгва по късия път?
— Не, госпожо — едва отвърна той.
— Някой видя ли я да тръгва оттам?
Момчето сви рамене.
— Защо тогава мислиш, че е минала оттам?
— Всички казват така — простичко отговори той.
— Също както всички казват къде е било намерено тялото й, нали? — запитах нежно.
Рен не отговори и аз добавих по-натъртено:
— А ти знаеш съвсем точно къде е мястото, нали?
— Да, госпожо — прошепна момчето.
— Ще ми разкажеш ли за него?