Все още втренчен в ръцете си, той отговори:
— Това е мястото, където много от цветнокожите ходят за риба. Там има купчина плевели, големи дървесни жаби, а от дърветата висят змии. Тя беше там. Намери я един цветнокож. Тя имала само чорапи върху себе си и той се уплашил толкова силно, че станал бял като вас. А след това татко инсталира светлините.
— Светлините?
— Всички онези прожектори по дърветата и навсякъде другаде. Те ми пречат да спя, а мама ужасно се ядосва.
— Баща ти ли ти разказа за мястото при езерото?
Рен поклати глава отрицателно.
— Кой тогава? — попитах.
— Крийд.
— Крийд?
— Той е един от чистачите в училище. Прави клечки за зъби и ние ги купуваме за долар. Десет за един долар. Кисне ги в джоджен и канела. Аз обичам канелените, защото са леко лютиви, като метеорите. Понякога, когато ми свършат джобните пари, му плащам с бонбони. Но не трябва да казвате на никого — разтревожено добави той.
— Как изглежда Крийд? — запитах и усетих как в мозъка ми тихо заби предупредителна камбана.
— Ами не знам — отвърна детето. — Прилича на мексиканец, защото винаги носи бели чорапи и ботуши. Струва ми се, че е доста стар — въздъхна той.
— Знаеш ли фамилното му име?
Рен поклати глава.
— Винаги ли е работил в училището ти?
Той отново поклати глава.
— Не, той зае мястото на Албърт. Албърт се разболя от много пушене. Трябваше да отрежат белите му дробове.
— Рен — запитах аз, — Крийд и Емили познаваха ли се?
Той заговори по-бързо.
— Ние обичахме да я ядосваме, като й казвахме, че Крийд й е гадже, защото веднъж той й подари цветя. Подаряваше й и бонбони, защото тя не обичаше клечки за зъби. Нали знаете, повечето момичета предпочитат бонбоните пред клечките за зъби.
— Да — съгласих се с тъжна усмивка. — Предполагам, че е така.
Последният въпрос, който зададох на Рен, бе дали е ходил на мястото, където бе открит трупа на Емили. Той твърдеше, че не е стъпвал там.
— Вярвам му — съобщих на Марино, когато се отдалечихме от ярко осветената къща на семейство Максуел.
— Аз пък не. Смятам, че лъже като луд, защото го е шубе, че неговият старец ще му скъса задника от бой — възрази Марино и намали отоплението. — Никога не съм имал кола с такова страхотно отопление. Липсват й само реотаните в седалките, каквито имаш ти в мерцедеса.
— Начинът, по който ми описа мястото при езерото — продължих, — ме кара да мисля, че никога не е ходил там. Смятам, че не той е оставил там бонбоните.
— Кой тогава?
— Какво знаеш за един чистач на име Крийд?
— Абсолютно нищо.
— Е — казах, — май ще е разумно да го намериш. Ще ти кажа и още нещо. Не мисля, че Емили си е тръгнала по късия път край езерото, когато е напуснала църквата.
— Мамка му — изсумтя Марино. — Мразя моментите, когато започнат да ти идват такива идеи. Тъкмо парченцата започват да се наместват по местата си, и ти ги разбъркваш като някаква проклета мозайка.
— Марино, минах по пътеката край езерото. В никакъв случай едно единайсетгодишно момиче или който ще да е биха направили това в късния следобед. Към шест часа трябва да е било почти напълно тъмно, а точно тогава Емили е потеглила към дома си.
— Значи е излъгала майка си — каза Марино.
— Така изглежда, но защо?
— Може Емили да е искала да направи нещо.
— Какво например?
— Не знам. Имаш ли скоч в стаята? Искам да кажа, няма смисъл да те питам дали имаш бърбън.
— Прав си — отвърнах. — Нямам бърбън.
Когато се върнах в мотела, открих, че ме чакат пет съобщения. Три бяха от Бентън Уесли. Бюрото изпращаше хеликоптер, който да ме отведе оттук на сутринта.
Успях да се свържа с Уесли, но той говореше ужасно загадъчно.
— Освен всичко друго, имаме и доста кризисна ситуация с племенницата ти. Връщаме те право в Куантико.
— Какво е станало? — запитах и усетих как стомахът ми се свива. — Добре ли е Луси?
— Кей, тази линия не е сигурна.
— Добре ли е тя?
— Физически е съвсем добре — отговори той.
10.
На следващата сутрин, когато се събудих, всичко бе потънало в мъгла и не можех да видя планините. Връщането ми на север бе отложено за следобед и аз излязох да потичам в хладния, влажен въздух.
Минах през квартали с уютни къщички и скромни коли пред тях, усмихнах се на малкото коли зад телената ограда на един двор, което тичаше от единия до другия му край и лаеше истерично към падащите листа. Собственицата му излезе от къщата тъкмо когато вече я отминавах.