Глория се заигра с пликчето от чая си.
— Ако говорехме за Айдахо, можех просто да звънна на Джейн и да я помоля да провери кода за СВСН и тя щеше да ми отговори за деветдесет секунди. Но в Калифорния има тридесет и два милиона души. Това е един от най-тежките щати. Може да се наложи специална проверка. Хайде, ще те изпратя донякъде. Това ще бъде упражнението ми за деня.
— Регистраторът в Сакраменто ли се намира? — попитах, докато вървяхме по мрачния коридор, пълен с отчаяни хора, нуждаещи се от социални помощи.
— Да. Ще му се обадя веднага щом се върна горе.
— Значи го познаваш?
— Разбира се — засмя се тя. — Ние сме само петдесет човека. Нямаме с кого да си говорим, освен един с друг.
Вечерта заведох Луси в „Ла Петит Франс“, където се предадохме в ръцете на готвача Пол, който ни осъди на провлечени часове, изпълнени с маринован агнешки кебап и бутилка шато „Лароз“ от 1986 година. Обещах на Луси, че когато се приберем, ще я зарадвам с „crema di cioccolata eletta“, великолепен шоколадов мус с фъстъци и ликьор, който пазех във фризера за спешни случаи.
Преди това обаче отидохме с колата до Шоко Ботъм и се разходихме по калдъръмените, осветени с фенери улички в една част на града, където доскоро не смеех да стъпя. Намирахме се близо до реката и небето беше тъмносиньо, обсипано с огромни звезди. Помислих си за Бентън, а после по съвсем различна причина се сетих за Марино.
— Лельо Кей — каза Луси, когато влязохме да изпием по едно капучино в „Чети“, — мога ли да си взема адвокат?
— С каква цел? — запитах, макар да знаех добре.
— Дори ако ФБР не успеят да докажат, че съм извършила това, в което ме обвиняват, останалата част от живота ми ще бъде съсипана — каза тя с уверен тон, който обаче не можеше да скрие болката й.
— Кажи ми какво искаш.
— Някоя важна клечка.
— Ще ти намеря такъв — обещах.
В понеделник не се върнах в Северна Каролина, както възнамерявах, а вместо това отлетях до Вашингтон. Трябваше да направя няколко обиколки из управлението на ФБР, но най-вече ми се налагаше да се видя с един стар приятел.
Сенатор Франк Лорд и аз бяхме посещавали едно и също католическо училище в Маями, макар и не по едно и също време. Той беше доста по-стар от мен и приятелството ни започна чак когато вече работех в кабинета на съдебния лекар на област Дейд, а той бе окръжен прокурор. Когато Франк стана губернатор, а после и сенатор, отдавна бях напуснала южния роден град. Връзката ни се поднови, когато го направиха председател на сенатския правен комитет.
Лорд ме помоли да му стана съветник, когато се бореше да прокара най-забележителния закон срещу престъпността в историята на страната, а и аз бях търсила помощта му. Макар и Луси да не знаеше, той бе нейният покровител, тъй като без неговата намеса тя вероятно нямаше да получи разрешение или академичен кредит за стажа си през есента. Не знаех как точно ще му съобщя лошите новини.
По обед вече го чаках, седнала на полирано канапе в приемна с наситеночервени стени, персийски килими и великолепен кристален полилей. Навън, по мраморния коридор, се носеха гласове, а от време на време случаен турист надникваше през вратата с надежда да зърне някой политик или друга важна личност в трапезарията на сената. Лорд пристигна навреме, пълен с енергия, и ме прегърна приятелски. Беше мил, скромен човек, който се стесняваше да покаже обичта си към някого.
— Изцапах те с червило — казах аз и изтрих петното от бузата му.
— А, трябваше да го оставиш, за да има за какво да си говорят колегите ми.
— Предполагам, че те бездруго имат доста неща, за които да си говорят.
— Кей, ужасно се радвам, че те виждам — каза той и ме поведе към трапезарията.
— Може да решиш, че не е чак толкова хубаво — възразих аз.
— В никакъв случай.
Избрахме си маса пред украсения със стъклопис прозорец, представляващ Джордж Вашингтон на кон. Не разгледах менюто, тъй като то никога не се променяше.
Сенатор Лорд беше изискан мъж, с гъста, посивяла коса и тъмносини очи. Беше доста висок и слаб и имаше слабост към елегантни, копринени вратовръзки и старомодни фини украшения, като жилетки, ръкавели, джобни часовници и игли за вратовръзки.
— Какво те води във Вашингтон? — запита той и постави ленената салфетка на коленете си.