— Искам само да има някой, който да ми помогне да се уверя, че тази история ще се разследва съвестно. Луси вече я няма там и те може да решат, че всичко това е без значение, особено като се има предвид с колко неща още трябва да се разправят. А тя е само някаква си студентка, за бога. Защо въобще да им пука?
— Надявам се, че Бюрото би се загрижило повече, отколкото ти мислиш — каза той мрачно.
— Разбирам бюрократите. Работила съм с тях цял живот.
— Аз също.
— Значи разбираш какво искам да кажа.
— Да.
— Искат тя да остане при мен, в Ричмънд, до следващия семестър — казах.
— Значи това е присъдата им — отсъди той и се протегна към кафето си.
— Точно така. За тях е лесно, но при Луси положението не е същото. Тя е едва на двайсет и една. Мечтата й бе унищожена тъкмо когато бе започнала да вярва в осъществяването й. Как трябва да постъпи тя? Да се върне в университета и да се преструва, че нищо не се е объркало?
— Слушай — каза той и докосна ръката ми с нежност, която винаги ме караше да се чувствам, като че ли бях с баща си. — Ще направя всичко, което е по силите ми, без да се намесвам в административни проблеми. Имаш ли ми доверие в това отношение?
— Да.
— Междувременно искам да ти дам един малък личен съвет, ако нямаш нищо против — каза той, като погледна часовника си и махна на келнерката. — Закъснявам — обясни Лорд и отново се обърна към мен: — Най-големият ти проблем е домашен.
— Не съм съгласна — възпротивих се разгорещено.
— Можеш да отричаш колкото си искаш — кротко каза той, като се усмихна на келнерката, която му подаде сметката. — Ти си най-близкото до майка, което Луси някога е имала. Как ще й помогнеш да премине през всичко това?
— Мислех си, че точно това правя днес.
— Аз пък си мислех, че го правиш, защото искаш да ме видиш. Извинете? — обърна се Лорд към келнерката. — Мисля, че това не е нашата сметка. Не сме поръчвали четири ордьовъра.
— Може ли да видя? О, господи, ужасно съжалявам, сенатор Лорд. Това е сметката за онази маса.
— В такъв случай, накарайте сенатор Кенеди да плати и двете сметки. Неговата и моята — подаде й той сметките. — Кенеди няма да се възпротиви. Той вярва в данъците и разходите.
Сервитьорката беше едра жена в черна рокля и бяла престилка, с къса, черна коса с бретон. Тя се усмихна и се почувства едва ли не доволна от грешката си.
— Да, господине. Ще предам думите ви на сенатора.
— Кажете му да прибави и щедър бакшиш, Мисури — допълни Франк, докато жената се отдалечаваше. — Съобщете му, че аз съм настоял за това.
Мисури Ривърс не беше и един ден по-млада от седемдесет и откак бе напуснала Рали преди десетилетия, качена на тръгналия на север влак, бе виждала как сенатори се веселят и тъжат, оттеглят се и биват преизбрани, влюбват се и изпадат в немилост. Знаеше кога да се намеси и да поднесе храната, кога да допълни чашите с чай или просто да изчезне. Познаваше тайните, прикривани грижливо в тази чудесна зала, тъй като истинското и вярно мерило на човешкото същество е начинът, по който то се отнася към хора като нея, когато никой не го наблюдава. Тя обичаше сенатор Лорд. Разбрах го по меката светлинка в очите й, когато поглеждаше към него или чуваше името му.
— Просто искам да те подтикна да прекараш известно време с Луси — продължи той. — И не се залавяй с убиването на чужди дракони, особено нейните.
— Струва ми се, че тя не би могла да се справи сама с този дракон.
— Имах предвид, че е по-добре Луси да не знае за днешния ни разговор. Няма нужда да научава от теб, че ще вдигна телефона, за да й помогна, веднага след като се върна в кабинета си. Ако някой ще й казва нещо, по-добре това да съм аз.
— Съгласна съм — казах.
Малко по-късно хванах такси пред сграда „Ръсел“ и открих Бентън Уесли там, където ми бе казал, че ще бъде, точно в два и петнайсет. Седеше на пейка в амфитеатъра пред управлението на ФБР и макар да изглеждаше увлечен от романа си, ме усети дълго преди да се приготвя да извикам името му. Туристическата група, тръгнала на обиколка, не ни обърна никаква внимание, когато премина покрай нас. Уесли затвори книгата и я пъхна в джоба на палтото си, после се изправи.
— Как мина пътуването ти? — попита той.
— Докато вляза и изляза от претъпканото летище, ми отне толкова време, колкото и ако бях шофирала.
— Със самолет ли пристигна? — запита той и задържа вратата, за да ми направи път.