— Това са танинови торбички — каза Джордж Килби, като се приближи към нас и се присъедини към дискусията. — Виждат се най-добре ето тук, в звездообразната част.
— Какво точно е танинова торбичка? — полюбопитства Уесли.
— Това е корабът, който транспортира веществата нагоре и надолу по стъблото на растението.
— Какви вещества?
— Основно отпадъчни продукти, получени в резултат на клетъчните дейности. Просто за информация искам да ви съобщя, че това, което виждате тук, е сърцевината. В нея се намират таниновите торбички.
— Значи искате да кажете, че материалната улика в този случай е сърцевина на растение? — попитах.
Специален агент Джордж Килби кимна.
— Точно така. Търговското й име е дървесна сърцевина, макар технически такова нещо да не съществува.
— За какво се използва тази сърцевина? — запита Уесли.
Картрайт бе този, който отговори.
— Често се използва за закрепване на малки механични частици или парченца от бижута. Например един бижутер може да закрепи на него малка обица или част от часовник, за да не паднат от масата или той да ги събори, без да иска. В наши дни обаче повечето хора използват стиропор.
— Много от тази сърцевина ли имаше по тялото й? — запитах аз.
— Доста значително количество, особено в окървавените райони, където бяха и повечето други улики.
— Ако някой иска да се снабди с тази сърцевина — каза Уесли, — откъде може да я вземе?
— Евърглейдс, ако искаш сам да си отрежеш храстчето — отговори Килби. — Иначе трябва да го поръчаш.
— Откъде?
— Знам, че в Силвър Спринг, Мериленд, има една компания за доставки.
Уесли погледна към мен.
— Май ще трябва да разберем кой в Блек Маунтин поправя бижута.
Аз отговорих:
— Ще се изненадам, ако въобще има бижутер в Блек Маунтин.
Картрайт заговори отново:
— В добавка към вече споменатите материални улики намерихме и микроскопични парченца от насекоми. Бръмбари, щурци и хлебарки — всъщност нищо особено. Имаше и частици от бяла и черна боя, нито една от двете автомобилна. Плюс това в косата й имаше дървени стърготини.
— От какъв вид дърво? — попитах.
— Най-вече орех, но установихме и малко махагон — отговори Картрайт и се обърна към Уесли, който гледаше през прозореца. — Кожата, която сте открили в хладилника, нямаше никой от тези материали по нея, но по раните й имаше.
— Това означава, че раните са били нанесени преди тялото да осъществи контакт с това, което му е предало влакната и другите частици, нали? — каза Уесли.
— Може и така да предположим — намесих се аз, — но който е отрязал и запазил кожата, може да я е измил. Тя бездруго е била кървава.
— Какво мислите за превозно средство? — продължи Уесли. — Например багажника на кола?
— Възможно е — отвърна Килби.
Знаех в каква посока се насочваха мислите на Бентън. Голт бе убил тринайсетгодишния Еди Хийт в един очукан, вехт пикап, който просто бъкаше от озадачаващи материални улики. Накратко казано, господин Голт, ненормалният син на богат плантатор от Джорджия, извличаше страхотно удоволствие от това да оставя след себе си улики, които изглеждаха абсолютно нелогични.
— По отношение на яркооранжевата лепенка — каза Картрайт, като най-после стигна и до този въпрос — ще бъда ли прав, ако кажа, че все още чакаме някъде да се появи руло от нея?
— Не сме намирали нищо подобно — отговори Уесли.
Специален агент Ричардс преглеждаше бележките си, когато Картрайт се обърна към него:
— Добре, да се заемем с това, защото лично аз смятам, че то ще е най-важното нещо, което имаме в този случай.
Ричардс заговори оживено, защото като всеки друг отдаден на работата си учен криминалист, той изпитваше силна страст към специалността си. Справочната библиотека на ФБР съдържала повече от сто различни вида лепенки за тръби, за да улесни идентификацията, когато в някое престъпление са били използвани подобни лепенки. В действителност зловещата употреба на сребристите лепенки бе толкова често срещана, че аз наистина не можех да мина покрай лепенките в железарския магазин, без прозаичните ми, домакински мисли да се превърнат в ужасяващи спомени.
Бях събирала части от труповете на хората, взривени от бомби, направени с лепенка за тръби. Бях сваляла същата лепенка от завързаните с нея жертви на убийци садисти и от тела, към които с нейна помощ бяха прикрепени каменни блокове, послужили да завлекат нечие тяло на дъното на река или езеро. Не можех дори да изброя случаите, когато я бях сваляла от устите на хора, на които не е било разрешено да крещят, докато не ги докарат в моргата. Единствено тогава един труп можеше да проговори свободно. Само там някой се тревожеше за всяко ужасно нещо, което му е било причинено.