Той ни обясни, че когато използвал нагорещен въздух, за да отвори изпратената му от полицията в Блек Маунтин лепенка, преброил седемнайсет парчета, вариращи от двайсет до четиридесет и осем сантиметра на дължина. Подредил ги върху лист плътен, прозрачен винил и ги номерирал по два различни начина. Първият, за да покаже последователността, с която лепенката е била откъсната от рулото. Вторият, за последователността, с която убиецът е завързвал жертвите си.
— Последователността на лепенката, използвана при майката, е напълно нелогична — каза той. — Това парче тук трябваше да бъде първо. А вместо това бе последно. Това пък е било откъснато второ от рулото, но е използвано пето. От друга страна, малкото момиченце е било залепено съвсем последователно. Използвани са седем парчета и те са отишли по китките й по реда, по който са били откъснати от рулото.
— Тя е била по-лесна за контролиране — отбеляза Уесли.
— Да, човек би си помислил това — съгласих се и запитах Ричардс: — Открихте ли някакъв полир по лепенката, свалена от нейното тяло?
— Не — отговори той.
— Интересно — казах аз и усетих, че тази подробност ме притеснява.
За последно оставихме мръсните петна по лепенката. Те бяха идентифицирани като въглеводороди, което е научното название на греста. За съжаление греста си е грес и информацията не ни вършеше никаква работа, тъй като петната по лепенката можеха да са от кола или от някой огромен камион в Аризона.
12.
Ние с Уесли отидохме в „Ред Сейдж“ към четири и половина, което е доста рано за пиене, но и двамата не се чувствахме много добре.
Сега, когато отново бяхме сами, ми беше трудно дори да го погледна в очите. Искаше ми се той да отвори дума за случилото се между нас по-миналата нощ. Не исках да вярвам, че аз съм единствената, за която това имаше някакво значение.
— Имат наливна бира — съобщи Уесли, докато разучавах менюто. — Доста добра е, ако си пияч на бира.
— Не съм, освен ако не съм спортувала поне два часа през лятото и съм адски жадна, а и ми се яде пица — отвърнах аз, леко разочарована, че той очевидно не знаеше тези подробности за мен. — Всъщност не обичам бира и никога не купувам за вкъщи. Пия я само ако няма нищо друго, а дори и тогава не мога да кажа, че вкусът й е приятен.
— Е, няма нужда да се ядосваш за такава дреболия.
— Изобщо не съм ядосана.
— Така звучиш. И не искаш да ме погледнеш в очите.
— Съвсем добре съм, не се притеснявай.
— Кей, изкарвам си хляба, като изучавам хората, и определено мога да твърдя, че не си добре.
— Изкарваш си хляба, изучавайки психопати — възразих аз. — Не изучаваш съдебни лекари от женски пол, които се придържат стриктно към закона и просто искат да си починат след дълъг, тежък ден, изпълнен с мисли за убити деца.
— В този ресторант се влиза доста трудно.
— Виждам защо е така. Благодаря ти, че си направи такъв труд.
— Трябваше да използвам влиянието си.
— Сигурна съм, че си го направил.
— Ще пием вино с вечерята. Изненадан съм, че имат „Опус“. Може то да те накара да се почувстваш по-добре.
— Виното е прекалено скъпо и имитира бордо, което е малко тежичко за мен. Освен това нямах представа, че ще вечеряме тук. След по-малко от два часа трябва да си хвана самолета. Смятам да изпия само чаша каберне.
— Както желаеш.
Не знаех какво точно харесвах или исках в момента.
— Утре тръгвам отново към Ашвил — продължи Уесли. — Ако искаш да останеш тук тази вечер, можем да пътуваме заедно.
— Защо се връщаш там?
— Помолиха ни за помощ още преди Фъргюсън да умре, а Моут да получи инфаркт. Повярвай ми, полицията в Блек Маунтин наистина е паникьосана. Обещах им да направим всичко възможно, за да им помогнем. Ако се окаже, че се налага да назнача още агенти по случая, ще го направя.
Уесли имаше навика винаги да научава името на келнера и да се обръща към него по име по време на цялата вечеря. Нашият келнер се казваше Стан и Уесли произнесе името му десетки пъти, докато обсъждаха виното и храната. Това всъщност бе единственото неприятно нещо, което Уесли правеше, чудноват и досаден навик, който тази вечер ме вбеси ужасно.
— Знаеш ли, това ни най-малко не кара сервитьора да се чувства твой приятел, Бентън. В действителност изглежда прекалено снизходително. Нещо, което някой нафукан телевизионен говорител би направил.
— Кое? — искрено учуден запита Уесли.