— Да наричаш келнера по име. Имам предвид да го повтаряш непрекъснато.
Той се втренчи в мен.
— Е, не се опитвам да те критикувам — продължих аз, все повече влошавайки нещата, — просто ти го споменавам като на приятел, защото никой друг не би го направил, а ти трябва да го знаеш. Смятам, че приятелите трябва да са искрени един с друг. Истинските приятели.
— Свърши ли? — запита той.
— Да — насилих се да се усмихна.
— Добре тогава, искаш ли да ми кажеш какво всъщност те тормози? Или просто да рискувам да отгатна?
— Абсолютно нищо не ме тормози — отвърнах и се разплаках.
— Господи, Кей — възкликна Уесли и ми предложи салфетката си.
— Имам си собствена — възпротивих се и избърсах очите си.
— Всичко това е заради миналата нощ, нали?
— Вероятно трябва да ми кажеш коя нощ точно имаш предвид. Сигурно често имаш подобни нощи.
Уесли се опита да потисне смеха си, но не успя. В продължение на няколко минути никой от нас не можеше да проговори, защото той се смееше, а аз едновременно плачех и се смеех.
Сервитьорът, Стан, се завърна с питиетата ни и аз отпих няколко глътки, преди да проговоря отново.
— Слушай — казах най-после, — съжалявам. Изморена съм, този случай е кошмарен, ние с Марино никак не се разбираме, а и Луси е забъркана в солидни неприятности.
— Да, това е достатъчно, за да разплаче всекиго — съгласи се Уесли.
Усетих притеснението му, породено от факта, че не прибавих и самия него към списъка на неприятностите ми. Изпитах перверзно удоволствие, че това го тревожеше.
— Освен това се тревожа за случилото се в Северна Каролина — добавих.
— Съжаляваш ли?
— Какъв смисъл има да казвам дали съжалявам или не?
— Бих се зарадвал, ако ми кажеш, че не съжаляваш.
— Не мога да го кажа.
— Значи съжаляваш.
— Не.
— Значи не съжаляваш?
— По дяволите, Бентън, забрави за това.
— Няма — отвърна той. — Аз също бях там.
— Моля? — учудих се аз.
— Нощта, в която се случи? Не помниш ли? Всъщност беше рано сутринта. За това, което направихме, бяха нужни двама души. Аз също участвах. Не си единствената, която е мислила за случилото се в продължение на дни. Защо не ме питаш дали аз съжалявам?
— Не — отговорих. — Ти си жененият.
— Ако съм извършил грях, същото си направила и ти. Нужни са двама — повтори той.
— Самолетът ми тръгва след един час. Трябва да вървя.
— Трябваше да помислиш за това, преди да започнеш този разговор. Не можеш просто да си тръгнеш по средата на подобен спор.
— Бъди сигурен, че мога.
— Кей?
Уесли ме погледна в очите и сниши гласа си. После се протегна над масата и хвана ръката ми.
Тази нощ си взех стая в хотел „Уилард“. Уесли и аз поговорихме дълго време и разрешихме проблемите си достатъчно, за да решим да повторим греха си. Когато рано на следващата сутрин слязохме от асансьора във фоайето, бяхме изключително мили и любезни един с друг, като че ли току-що сме се запознали, но ни свързват много общи неща. Взехме такси до летището и си купихме билети за полета до Шарлът. После звъннах на Луси по телефона и говорихме цял час.
— Да — отвърнах, — намерих човек и всъщност вече съм задвижила работата — съобщих й аз.
— Трябва да направя нещо сега — повтори тя.
— Моля те, опитай се да проявиш малко търпение.
— Не. Знам кой ми причини това и ще направя нещо по въпроса.
— Кой? — запитах разтревожена.
— Когато настъпи подходящият момент, ще разбереш.
— Луси, кой се отнесе така с теб? Моля те, кажи ми за какво говориш.
— В момента не мога. Първо трябва да свърша нещо. Кога се прибираш вкъщи?
— Не знам. Ще ти се обадя от Ашвил веднага щом разбера как вървят нещата.
— Значи мога да използвам колата ти?
— Разбира се.
— Няма да имаш нужда от нея поне за един-два дни, нали?
— Така мисля. Но какво възнамеряваш да правиш? — повторих въпроса си и усетих как тревогата ми нараства.
— Може да ми се наложи да отида до Куантико, а ако го направя и остана там за през нощта, искам да съм сигурна, че ти нямаш нищо против.
— Нямам нищо против — отвърнах. — Единственото, което има значение за мен, е да си внимателна.
Уесли и аз се качихме на витлов самолет, който вдигаше прекалено голям шум, за да можем да си говорим. Затова той реши да поспи, докато аз седях със затворени очи, а слънцето нахлуваше през прозореца и зачервяваше вътрешната част на клепачите ми. Мислите ми се зареяха и отдавна забравени спомени се появиха пред мен. Видях баща ми и пръстена от бяло злато, който носеше на лявата си ръка, там, където би трябвало да стои халката му, но той я бе загубил на плажа, а не можеше да си позволи да си купи нова.