— Къде си сега?
— На деветдесет и пета магистрала. Съвсем добре съм.
— Продължавай да шофираш, за бога. Не спирай за абсолютно нищо. Мислиш ли, че те е видял да се качваш в колата?
— Не мисля така. Не знам, мамка му!
— Кей — властно каза Уесли. — Успокой се — бавно добави той. — Искам да се успокоиш. Не желая да катастрофираш. Сега ще се обадя където трябва. Ще го намерим.
Знаех обаче, че няма да го намерим. Бях сигурна, че по времето, когато първият агент или полицай бъдеше повикан, Голт отдавна щеше да е изчезнал. Беше ме познал. Личеше си по ледения син поглед. Той знаеше твърде добре какво ще направя веднага щом мога, и щеше да изчезне отново.
— Струва ми се, ти ми каза, че той е в Англия — казах тъпо.
— Казах ти, че ние смятаме така — отговори Уесли.
— Не разбираш ли, Бентън? — продължих, без да мога да спра да правя връзки между нещата. — Той е намесен в това. Той е участвал в проникването в АИП. Може той да е човекът, изпратил Кари Гретхен там. Той я е накарал да го направи. Тя е негов шпионин.
Уесли замълча, докато обмисляше думите ми. Тази мисъл беше толкова ужасна, че не му се искаше да я приеме.
Гласът му стана неясен. Знаех, че е ужасно изнервен, тъй като подобни разговори не би трябвало да се водят по телефона.
— Да направи какво? — изпращя гласът му. — В кое от нашите неща би искал да проникне Голт?
Знаех отговора. Знаех го съвсем точно.
— В КАИН — отговорих тъкмо когато връзката прекъсна.
16.
Върнах се в Ричмънд и не усетих зловещата сянка на Голт по петите си. Той имаше друга работа и други демони, с които да се бори, и не мислеше да се залавя с мен. Поне така смятах. Въпреки това включих алармата в момента, когато влязох вкъщи. Не отивах никъде, дори до банята, без пистолета си.
Малко след два следобед отидох до болницата и Луси пристигна в инвалидна количка до колата ми. Тя настоя да се движи сама въпреки желанието ми да я бутам предпазливо, както би направила една обична леля. Тя не искаше помощта ми. Но когато се прибрахме у дома, се предаде на грижите ми. Завих я грижливо и я оставих да подремне.
Сложих на печката тенджера с „Zuppa di Aglio Fresco“, зеленчукова супа с чесън, популярна по хълмовете на Бризигела, където с нея от много години хранеха бебета и стари хора. Това заедно с равиолите, пълнени със сладки тиквички и кестени, щеше да свърши работа. Настроението ми се подобри, когато огънят във всекидневната запламтя и чудесен аромат изпълни въздуха. Наистина, когато изкарвах дълги периоди, без да готвя, имах чувството, че никой не живее в прекрасния ми дом и не се грижи за него. Струваше ми се, че къщата изглежда почти тъжна.
По-късно, под надвисналото и обещаващо дъжд небе подкарах към летището, за да посрещна самолета на сестра ми. Не я бях виждала известно време и я намерих доста променена. Всъщност така беше при всяка наша среща. Тя винаги изглеждаше различна, защото имаше ужасно неуверен характер, който я правеше и толкова проклета. Освен това имаше навика редовно да променя прическата и облеклото си.
В този късен следобед, докато стоях в чакалнята на летището, оглеждах лицата на пътниците, минаващи покрай мен, и очаквах да видя нещо познато. Разпознах я по носа и трапчинката на брадичката, тъй като и двете неща бяха доста трудни за променяне. Косата й беше боядисана в черно и плътно прилепнала до главата, като кожен шлем. Очите й бяха скрити зад големи очила, а около врата й небрежно бе завързан яркочервен шал. Слаба и модерна, издокарана в бричове и ботуши с връзки, тя се отправи енергично към мен и ме целуна по бузата.
— Кей, толкова се радвам да те видя. Изглеждаш изморена.
— Как е мама?
— Нали знаеш, тормози я кракът. Какво караш?
— Кола под наем.
— Първото нещо, което ми мина през ума, беше, че си принудена да се разделиш с мерцедеса. Направо не мога да си представя как бих се оправяла без моя.
Дороти имаше 190 Е, с който се сдоби, докато ходеше с едно ченге от Маями. Колата беше конфискувана от един търговец на наркотици и продадена на търг за смешно ниска сума. Беше тъмносиня със спойлери и тънки лайстни, направени по поръчка.
— Имаш ли багаж? — попитах.
— Само това. Колко бързо е карала?
— Луси не помни нищо.
— Не можеш да си представиш как се почувствах, когато телефонът звънна. Господи! Сърцето ми буквално спря.
Валеше, а аз не бях взела чадър.