Нападнаха ги още на другата сутрин. Животните закусваха, когато стражите пристигнаха тичешком и съобщиха, че Фредерик и поддръжниците му вече са минали през портата с петте резета. Животните смело се запътиха да ги посрещнат, но този път не победиха толкова лесно, както в Битката при обора. Враговете бяха петнайсет, имаха шест-седем пушки и щом приближиха на петнайсетина метра, веднага започнаха да стрелят. Животните не можаха да издържат на ужасните гърмежи и парещите куршуми и въпреки усилията на Наполеон и Оувес да ги сплотят и окуражат, скоро бяха отблъснати. Мнозина бяха вече ранени. Намериха убежище в стопанските сгради, откъдето предпазливо надничаха през дупки и цепнатини. Цялото обширно пасище заедно с мелницата беше в ръцете на противника. За миг дори Наполеон изглеждаше объркан. Крачеше нагоре-надолу, без да продума, а изправената му опашка нервно потрепваше. Животните обръщаха жални погледи към Мечи лес. Ако Пилкингтън и хората му им помогнеха, все още можеха да спечелят битката. Но в този миг четирите гълъба, изпратени до съседното имение предишния ден, се върнаха и единият носеше късче хартия от Пилкингтън. На него беше написано с молив: „Така ви се пада!“
В същото време Фредерик и привържениците му бяха спрели край мелницата. Животните ги наблюдаваха и в един миг нададоха сподавен вик на ужас. Двама от мъжете бяха донесли лост и тежък ковашки чук. Канеха се да съборят мелницата.
— Невъзможно! — провикна се Наполеон. — Зидовете ни са много дебели. И седмица няма да им стигне да я съборят. Смелост, другари!
Ала Бенджамин напрегнато следеше движенията на хората. Двамата мъже с чука и лоста дълбаеха дупка близо до основите на мелницата. Бенджамин бавно поклати дългата си муцуна и сякаш малко развеселен рече.
— Така си и знаех. Не виждате ли какво правят? След миг ще сложат динамита в дупката.
Животните зачакаха ужасени. Вече беше невъзможно да излязат от прикритието на сградите. След няколко минути видяха как мъжете се разбягват на всички страни. Сетне се разнесе оглушителен тътен. Гълъбите литнаха нагоре, а животните, с изключение на Наполеон, се хвърлиха по корем на земята и скриха лицата си. Когато отново се изправиха, забелязаха, че там, където се намираше мелницата, е увиснал огромен облак черен дим. Мелницата я нямаше!
Тази гледка възвърна храбростта на животните. Страхът и отчаянието, които бяха изпитвали допреди миг, се стопиха в гнева им, предизвикан от това гнусно, долно деяние. От гърдите им се надигна страшен рев за мъст и без да чакат нови заповеди, те дружно се хвърлиха напред и се насочиха право към врага. Сега не обръщаха внимание на безмилостните куршуми, които се сипеха отгоре им като град. Беше жестока, люта битка. Хората стреляха още няколко пъти, а щом животните се приближиха, посрещнаха ги с щикове и тежки ботуши. Една крава, три овце и две гъски бяха убити, а почти всички останали бяха ранени. Дори Наполеон, който ръководеше бойните действия от тила, беше пострадал — връхчето на опашката му беше отнесено от куршум. Но и хората не се отърваха невредими. Копитата на Оувес счупиха главите на трима от тях; рогата на една крава прободоха корема на друг; Джеси и Далия едва не оставиха трети без панталони. А когато деветте кучета от личната охрана на Наполеон, скрити зад живия плет, неочаквано с бесен лай нападнаха хората във фланг, те бяха обзети от паника. Видяха, че има опасност да бъдат обкръжени. Фредерик викна на хората си да се изтеглят, докато пътят е чист, и след миг страхливият враг бягаше, за да спаси кожата. Животните ги преследваха до края на полето и ги сритаха още няколко пъти, като ги видяха да се измъкват през дупката в бодливия плет.
Животните бяха победили, но се чувствуваха изтощени и раните им кървяха. Бавно закуцукаха обратно към фермата. Щом зърнаха мъртвите си другари, проснати на тревата, те се развълнуваха до сълзи. Тъжни и умълчани, за малко се спряха на мястото, където се беше издигала мелницата. Да, нея вече я нямаше; нямаше и следа от труда им. Дори основите бяха полуразрушени. Този път, за разлика отпреди, не можеха да използуват за новия строеж камъните от съборените стени. Този път и камъните бяха изчезнали. Силата на взрива ги бе запратила на стотици метри разстояние. Мелницата сякаш никога не беше съществувала.