Но след няколко дни Мюриъл, докато си препрочиташе Седемте заповеди, забеляза, че има още една, която животните бяха запомнили погрешно. Те мислеха, че Петата заповед гласи: „Никое животно да не пие алкохол“, но бяха забравили последните две думи. Всъщност заповедта гласеше: „Никое животно да не пие алкохол без мярка.“
Девета глава
Оувес дълго лекува разцепеното си копито. Щом приключи чествуването на победата, животните започнаха отново да строят мелницата. Оувес отказа да си вземе дори един ден отпуск; за него беше въпрос на чест да не се разбере, че го боли. Ала вечер тайно признаваше на Люсерна, че копитото много го измъчва. Тя го налагаше с лапа от билки, които сдъвкваше предварително, и двамата с Бенджамин увещаваха Оувес да не се трепе. „Конските дробове не са вечни“, говореше му Люсерна, но той не вземаше от дума. Казваше, че вече има само едно истинско желание — да види мелницата завършена, преди да стигне до пенсионна възраст.
В началото, когато за пръв път се формулираха законите във Фермата на животните, беше решено пенсионната възраст на конете и прасетата да е дванайсет години, на кравите — четиринайсет, на кучетата — девет, на овцете — седем, а на кокошките и гъските — пет. Договориха се да има щедри старчески пенсии. До този момент нито едно животно не се беше пенсионирало, но напоследък този въпрос все по-често се обсъждаше. Сега, когато малкото пространство отвъд овощната градина беше определено за ечемик, се понесе слух, че единият край от обширното пасище ще бъде ограден и предоставен на остарелите животни. Говореше се, че пенсията на конете ще бъде два килограма и половина зоб на ден, а през зимата — седем килограма сено, като на официални празници ще им дават по някой морков или може би ябълка. Дванайсетият рожден ден на Оувес се падаше в края на другото лято.
В тези дни животът беше тежък. Зимата бе сурова като предишната, а храната — дори още по-оскъдна. Отново бяха намалени дажбите на всички животни, освен на прасетата и кучетата. Квик обясни, че прекалено строгото спазване на равенството при дажбите е в разрез с принципите на анимализма. Във всеки случай никак не му беше трудно да докаже на останалите животни, че както и да изглеждат нещата, в действителност храната им не е оскъдна. Засега, разбира се, бяха сметнали за необходимо да се направи корекция на дажбите (Квик винаги говореше за „корекция“, а не за „намаление“), но в сравнение с времето на Джоунс бе постигнат огромен напредък. Четейки бързо цифрите с писклив глас, той подробно им обясни и ги убеди, че сега имат повече овес, повече сено, повече ряпа, отколкото са имали в дните на Джоунс, че работят по-малко часове, че питейната вода е по-чиста, че живеят по-дълго, че по-голям процент от малките им оцеляват, че имат повече слама в обора и не страдат толкова от бълхи. Животните вярваха на всяка дума, изречена от него. В интерес на истината, Джоунс и онова, което той символизираше, почти се бяха изличили от паметта им. Те знаеха, че животът днес е тежък и оскъден, че често са гладни и мръзнат, че когато не спят, обикновено работят. Но едно време несъмнено е било по-зле. Те искаха да вярват, че е така. Освен това тогава са били роби, а сега бяха свободни и този факт променяше всичко, както не пропускаше да подчертае Квик.
Във фермата вече имаше много повече гърла за изхранване. През есента четирите свине се бяха опрасили почти едновременно и бяха родили общо трийсет и едно прасенца. Те бяха петниста порода и тъй като Наполеон бе единственият шопар в стопанството, не беше невъзможно да се отгатне кой е бащата. Беше обявено, че по-късно, когато се закупят тухли и дървен материал, в градината на господарската къща ще бъде построено училище. Засега самият Наполеон обучаваше младите прасета в кухнята. Те спортуваха в градината и не им даваха да играят с малките на останалите животни. Горе-долу по същото време излезе и постановлението, че ако прасе и някакво друго животно се срещнат на пътеката, другото животно трябва да отстъпи встрани; и че всички прасета, независимо от общественото им положение, ще имат право в неделя да връзват зелени панделки на опашките си.
Тази година бе доста успешна за фермата, но парите все още не достигаха. Трябваше да се купуват тухли, пясък и вар за училището, а и щеше да се наложи отново да пестят за машините на мелницата. После имаше нужда от газ и свещи за къщата, от захар за трапезата на Наполеон (тя бе забранена за останалите прасета, защото от нея се затлъстявало) и от обичайните запаси — инструменти, гвоздеи, канап, тел, въглища, желязо и бисквити за кучетата. Беше продадена една копа сено и част от картофената реколта, договорът за яйцата бе изменен и вече се доставяха по шестстотин седмично, тъй че през годината кокошките едва излюпиха толкова пиленца, че да не спадне прирастът. Дажбите, веднъж намалени през декември, бяха повторно намалени през февруари и беше забранено да се палят фенерите в обора, за да се пести газ. Но прасетата, изглежда, се чувствуваха много добре и всъщност осезателно пълнееха. Един следобед в края на февруари през двора, откъм пивоварничката зад кухнята, която не се използуваше по времето на Джоунс, се разнесе приятен, силен и съблазнителен аромат, какъвто животните не бяха подушвали преди. Някой каза, че така мирише, когато се вари ечемик. Животните жадно душеха въздуха и се питаха дали не им приготвят топла каша за вечеря. Но не получиха никаква топла каша, а следващата неделя им съобщиха, че отсега нататък всичкият ечемик ще се пази за прасетата. Участъкът зад овощната градина бе вече засят с ечемик. И скоро се разчу, че сега всяко прасе получава по половин литър бира на ден, а Наполеон — по два литра, която неизменно му поднасят в супника от розов порцелан.