— Няма смисъл да ти обяснявам, няма да ми повярваш, дете. Само от добрина ви позволих да се пренесете тук преди година. Двамата с Том винаги сме се мразили. Сега иска да ме довърши, но няма да го бъде, в никакъв случай! Номерата му са ми ясни. Някой ден ще се прибереш от магазина и мене няма да ме има. Ще попиташ Том: „Какво се е случило със старата баба?“ А той с мила усмивка ще ти отвърне: „С баба ли? Просто реши да отпраши за Илинойс! Току-що си събра багажа и замина!“ И повече няма да видиш баба си, Лиди. Знаеш ли защо? Можеш ли да се сетиш?
— Това са глупости, бабо. Том те обича.
— Обича къщата ми, антиките ми, натъпкания ми с пари дюшек, това обича! Махни се, сама ще се оправя! Ще остана заключена тук, докато адът не се отприщи.
— Ами канарчето ти, бабо?
— Ти храни Сам Певеца! И купувай хамбургери на Споти, той е добро куче, не мога да го оставя да гладува. И от време на време ми донасяй Китън, не мога да живея без котки. Сега се махай! Лягам си.
Бабата се намести в леглото като труп, който се готви за ковчега. Сключи восъчножълтите си пръсти върху сбръчканата си гръд и силно стисна клепачи. Какво да прави? Какво оръжие да използва срещу онази ужасна машина? Лиди? Но Лиди беше свежа като прясно опечено хлебче, розовото й лице бе като от кифлички с канела и миришеше на мая и топло мляко. Жертвата на единственото убийство, което Лиди би могла да извърши, неизбежно свършваше на масата с лимонче в устата. Не, ако й кажеш някаква невероятна истина, тя само се смееше и опичаше поредния сладкиш.
Тънката вена на кокошата й шия престана да пулсира. Слабите й гърди леко се надигаха в стаята.
Долу лъвът спеше в хромираната си клетка.
Измина седмица.
Бабата напускаше скривалището си само за да отиде до тоалетната. Когато Томас Бартън пристигаше с автомобила си, тя изпадаше в паника. Понякога сутрин Томас нарочно се бавеше да отиде на работа и стоеше изпънат като бастун пред вратата й, гледаше я и се усмихваше.
Една нощ тя се прокрадна долу, за да нахрани „лъва“ с торба гайки и болтове. На сутринта Лиди щеше да включи звяра и да го удуши. После си легна, заслушана в първите шумове и прозявки на двама събуждащи се хора, в очакване лъвът да запищи, задавен от някой болт или гайка.
Накрая Томас слезе долу.
Половин час по-късно чу гласа му:
— Имам подарък за теб, бабо. Моят лъв казва: „Не, благодаря“.
Когато след известно време надникна навън, тя откри винтовете и гайките грижливо подредени на прага.
На сутринта на дванайсетия ден от пленничеството си бабата телефонира от стаята си:
— Здравей, Том, ти ли си? На работа ли си, Том?
— Това е служебният ми номер, защо?
— Наистина. — Тя затвори и се спусна на пръсти в дневната.
Лиди шокирано я погледна.
— Бабо!
— Че кой друг да е? — озъби се старата. — Том тук ли е?
— Знаеш, че е на работа.
— Да, да! — Бабата огледа стаята с немигащи очи и облиза порцелановите си зъби. — Току-що му телефонирах. Прибира се до вкъщи за десет минути, нали?
— Понякога за половин час.
— Добре. — Тя се оплака: — Не мога вечно да си седя в стаята. Просто трябваше да сляза долу, да те видя, да подишам малко. — Старицата повдигна малък златен часовник от гърдите си. — След десет минути пак ще се кача горе. После ще позвъня на Том, за да проверя дали още е на работа. Ако е там, може пак да сляза. — Тя отвори входната врата и извика в свежия летен ден: — Тук, Споти, Спот! Тук, Китън, Кит!
Появи се голямо бяло куче и започна да лае, за да го пуснат вътре. Последва го топчест черен котарак, който скочи в скута й, когато бабата седна.
— Добри приятели — изгука тя и ги загали. После се облегна назад със затворени очи и се заслуша, за да чуе песента на прекрасното си канарче в златната му клетка, поставена на прозореца в трапезарията.
Тишина.
Бабата се изправи и надзърна през вратата.
Миг по-късно осъзна какво се е случило с клетката.
Тя беше празна.
— Сам Певеца е изчезнал! — извика тя и се втурна, за да преобърне клетката наопаки. — Изчезнал е!
Клетката падна на пода в момента, в който се появи Лиди.
— Забелязах, че е тихо, но не знаех защо. Трябва по погрешка да съм оставила вратичката отворена…
— Сигурна ли си? О, Господи, почакай!
Бабата затвори очи и опипом тръгна към кухнята. Пръстите й докоснаха студената мивка и тя погледна надолу.
Боклураторът мълчаливо лъщеше със зейнала уста. На ръба му имаше жълто перце.
Машината издаде звук като от преглъщане.
Бабата бавно притисна устни със съсухрените си ръце.
В стаята й бе тихо като в басейн. Тя стоеше вътре като горско животинче, което знае, че ако се покаже от сенките, може да попадне в жестоката джунгла. С изчезването на Сам Певеца ужасът беше прераснал в истерия. Лиди трябваше насила да я откъсне от мивката, докато бабата се мъчеше да разбие с чук лакомата машина. После внучка й я принуди да се качи в стаята си, за да й сложи ледени компреси.