Друг остроумно направен модел бил измислен през 1150 г. от индийския философ Бхаскара, който предложил колело, което да се движи вечно, като се прибави тежест към ръба му, която да кара колелото да се върти, защото е извадено от равновесие. Работата щяла да се върши от тежестта, докато то се върти, и след това то щяло да се връща в първоначалното си положение. Бхаскара твърдял, че чрез повтарянето на този процес отново и отново човек може да извлече безплатно неограничено количество енергия.
Баварският проект и този на Бхаскара на машини с вечен двигател и техните многобройни потомци притежават едни и същи съставни елементи: някакво колело, което може да прави едно-единствено завъртане, без да се добавя никаква енергия, произвеждайки по време на този процес използваема енергия. (Внимателното проучване на тези добре измислени машини обикновено показва, че в действителност във всеки цикъл на работа се губи енергия или че не може да бъде получена използваема енергия.)
Настъпването на Ренесанса ускорява даването на предложения за машина с вечен двигател. През 1635 г. бил даден първият патент за машина с вечен двигател. До 1712 г. Йохан Беслер бил анализирал около триста различни модела и предложил своя собствена конструкция. (Мълвата гласи, че неговата домашна прислужница по-късно разкрила, че машината му е измама.) Дори великият ренесансов художник и учен Леонардо да Винчи се интересувал от машините с вечен двигател. Въпреки че ги отричал публично, като ги сравнявал с безплодното търсене на философския камък, когато бил сам, той правел в своите бележници добре измислени скици на самозадвижващи се машини с вечен двигател, като сред тях имало центрофужна помпа и шапка на комин, използвани за въртене на шиш за печене на месо над огъня.
До 1775 г. били предложени толкова много проекти, че Кралската академия на науките в Париж заявила, че „повече няма да приема или да разглежда предложения, свързани с вечния двигател“.
Артър Орд-Хюм — историк на машините с вечен двигател, пише за неуморната отдаденост на тези изобретатели, които работели при изключително неблагоприятни условия, като ги сравнява с древните алхимици. „Но — отбелязал той — дори алхимикът… е знаел кога го бият.“
Стимулът за конструиране на машина с вечен двигател бил толкова мощен, че измамите станали нещо обичайно. През 1813 г. Чарлс Редхефър изложил на показ в Ню Йорк машина, която поразила публиката, тъй като произвеждала безплатно неограничено количество енергия. (Но когато Робърт Фултън проучил внимателно машината, открил скрит ремък от катгут, който я задвижвал. На свой ред този кабел бил свързан с човек, който въртял тайно една манивела на тавана.)
Учени и инженери също започнали да конструират с нескрит ентусиазъм машини с вечен двигател. През 1870 г. издателите на „Сайънтифик Американ“ били измамени с машина, конструирана от И. П. Уилис. Списанието публикувало статия със сензационното заглавие „Най-голямото откритие, правено някога“. Едва по-късно изследователи открили, че машината с вечен двигател на Уилис притежава скрит източник на енергия.
През 1872 г. Джон Ърнст Уоръл Кели извършил най-сензационното и доходно мошеничество на своето време, измамвайки инвеститорите с почти 5 милиона долара — сума, достойна за принц в края на XIX век. Неговата машина с вечен двигател се основавала на резониращи регулиращи вилки, за които той твърдял, че са свързани с „етера“. Кели, човек без никакви научни познания, канел богати инвеститори в къщата си, където ги удивявал със своя хидро пневматичен пулсиращ вакуумен двигател, който свистял без никакъв външен източник на енергия. Алчни инвеститори, смаяни от самозадвижващата се машина, се тълпели, за да налеят пари в ковчежето му.
По-късно някои инвеститори, които изгубили илюзиите си, го обвинили в измама, и той наистина прекарал известно време в затвора, въпреки че умрял като богат човек. След смъртта му изследователи открили находчиво измислената тайна на неговата машина. Когато къщата му била разрушена, на пода и в стените на сутерена били открити скрити тръби, които тайно подавали сгъстен въздух към машината. На свой ред тези тръби се захранвали с енергия от маховик.
Дори Американският флот и президентът на Съединените щати били изиграни от подобна машина. През 1881 г. Джон Гамджи изобретил машина с течен амоняк. Изпаряването на студения амоняк създавало разширяващи се газове, които можели да задвижват бутало, и вследствие на това захранвали с енергия машини, като била използвана само топлината на океана. Американският флот бил толкова очарован от идеята за извличане на неограничено количество енергия от океаните, че одобрил устройството и дори го демонстрирал на президента Джеймс Гарфийлд. Проблемът се състоял в това, че парата не се кондензирала обратно в течност така, както трябвало. Вследствие на това цикълът не можел да бъде завършен.