Внезапно преди очите на Хулия се изправи образът на самия Муньос — припомни си го как изглеждаше само преди часове, докато чакаха да дойде полицията. Беше коленичил пред трупа на Менчу, не пипаше нищо, не говореше, а само разучаваше съвсем спокойно визитната картичка на убиеца — като че ли седеше край някоя маса в клуб „Капабланка“.
— Но не мога да разбера защо Менчу е отворила вратата.
— Мислела е, че идва Макс — предположи Сесар.
— Не — възрази Муньос. — Той е имал ключове — нали ги намерихме захвърлени на пода, когато влязохме. Менчу е знаела, че не е Макс.
Сесар въздъхна. Непрекъснато въртеше пръстена с топаз на пръста си.
— Не се учудвам, че полицията се е вкопчила отчаяно в Макс — каза той обезкуражено. — Просто няма никакви други заподозрени. А както е тръгнало, скоро няма да останат и потенциални жертви. Ако сеньор Муньос продължава да държи твърдо на дедуктивните си системи, отсега виждам как ще свърши историята — вие, драги Муньос, заобиколен от трупове, като във финалната сцена на „Хамлет“, ще бъдете принуден да стигнете до единствения възможен извод: „Тъй като оцелях единствено аз, ако се придържаме към неумолимите закони на логиката и отхвърлим останалите заподозрени, защото вече са мъртви, убиецът трябва да съм аз…“ После ще се предадете на полицията.
— Не е много сигурно — каза Муньос.
— Кое — че вие сте убиецът ли? Извинете ме, драги приятелю, но разговорът ни заприлича на диалог между луди. Нито за момент не съм мислил…
— Нямах предвид това. — Шахматистът оглеждаше празната чаша в ръцете си. — Говорех за това, което споменахте преди малко — че няма да останат заподозрени.
— Да не искате да кажете — прошепна Хулия, — че имате някого предвид?
Муньос я изгледа много внимателно. После цъкна с език, наклони глава встрани и отвърна:
— Възможно е.
Хулия започна да протестира, да настоява той да им каже всичко, но нито тя, нито Сесар успяха да измъкнат нещо от него. Муньос се взираше разсеяно в празната маса, като че ли виждаше по мраморната й повърхност ходовете на въображаеми шахматни фигури. От време на време слабата усмивка, зад която се криеше, когато предпочиташе да не бъде въвличан в каквото и да било, прелиташе като сянка по устните му.
13.
Седмият печат
В огнения пролом той видя нещо непоносимо страховито, абсолютния ужас, който се криеше в мрачната шахматна бездна.
— Разбира се — казваше Пако Монтегрифо, — този трагичен инцидент няма да се отрази на нашето споразумение.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Ние знаем, че нямате нищо общо със случилото се.
Директорът на „Клеймор’с“ бе дошъл да посети Хулия в ателието й в „Прадо“. Когато се появи напълно неочаквано, той каза, че решил да се възползва от случая — и без това имал разговор с директора на музея. Възнамерявали да закупят един Сурбаран67, който им бил препоръчан. Когато влезе в ателието, Хулия тъкмо инжектираше смес от клей и мед в една застрашена от олющване част на триптих, приписван на Дучо ди Бонинсеня. Тя не можеше да прекъсне работата си, затова само кимна на Монтегрифо и продължи да натиска бавно буталото на спринцовката. Аукционерът беше много доволен, че може да я види в разгара на работата — поне така каза, надарявайки я с една от най-блестящите си усмивки. После седна край една от масите и се зае да я наблюдава.
Хулия се притесняваше, затова се постара да привърши колкото бе възможно по-бързо. Покри застрашената част от триптиха с непромокаема хартия и я затисна с торбичка, пълна с пясък, като внимаваше много тя да не нарани повърхността на картината.
— Великолепна творба — отбеляза Монтегрифо, сочейки триптиха. — Около 1300-та година, нали? Маестро Бонинсеня, ако не се лъжа.
— Точно така. Музеят я купи преди няколко месеца. — Хулия огледа критично резултатите от работата си. — Имах проблеми с позлатата по ръба на мантията на Девата. На някои места нямаше как да я възстановя.
Монтегрифо се наведе над триптиха и го огледа с око на професионалист.
67
Франсиско де Сурбаран (1598–1664) — виден представител на испанския барок, чиито картини имат предимно религиозни сюжети и се отличават с комбинация на реализъм и мистична чувствителност в съответствие с духа на Контрареформацията. — Б.пр.