Поведе ги по един дълъг коридор с висок таван, покрит с великолепно изработени касеткови орнаменти. По стените висяха севилски пейзажи от деветнадесети век. Той вървеше пред тях, като от време на време се обръщаше, любезно, като добър домакин.
Хулия търсеше напразно някаква следа от другата личност, за която вече знаеше, че се крие в него — призракът, който винаги бе присъствал между тях, чието присъствие тя вече никога нямаше да може да забрави. Въпреки че светлината на разума огряваше тъмните ъгли на съзнанието й, пълно със съмнения, въпреки че фактите съвпадаха идеално като части на пъзел, и проектираха върху фигурите от „Шахматната партия“, в светлини и сенки, образите на новите трагедии, които се бяха насложили върху първата, представена символично в картината на фламандския майстор — въпреки всичко това, въпреки осъзнатата вече болка, която постепенно изместваше първоначалното вцепенение, Хулия не беше в състояние да изпита омраза към мъжа, който вървеше пред тях, от време на време полуобърнат от учтивост, елегантен дори когато беше сам у дома, със син копринен халат, който падаше над идеално скроения панталон, с копринен шал на врата и риза с отворена яка. Косата му, безупречно сресана както винаги, се виеше леко на врата и по слепоочията и падаше на вълни. Беше както винаги елегантен до съвършенство, веждите му — леко вдигнати в израз на безразличие към околния свят, подходящо за застаряващ франт; изразът, който в присъствието на Хулия винаги се смекчаваше от нежната, тъжна усмивка, трепнала по тънките му, бледи устни.
Никой не проговори, докато не стигнаха големия салон. Високият таван беше покрит с фрески, изобразяващи сцени от класическата древност. До тази вечер любимата фреска на Хулия беше прощаването на Хектор с Андромаха — той с блестящ шлем, тя с техния син на ръце. Стените на стаята бяха покрити с гоблени и картини. Тук бяха най-големите скъпоценности на Сесар, тези, които бе подбрал за себе си, независимо от цената, която му бе предлагана за тях. Хулия ги познаваше, сякаш бяха част от собствения й дом: кушетката в стил ампир, тапицирана с копринена дамаска — Муньос, с мрачно лице и ръце в джобовете, се поколеба да седне на нея, макар че Сесар му я посочи; бронзовата статуетка, представляваща учител по фехтовка — красивата, изправена фигура на фехтовача, с гордо вдигната брадичка, веднага привличаше вниманието от мястото си върху холандското бюро от XVIII век. Откак Хулия се помнеше, Сесар пишеше на него писмата си. Тук беше и ъгловият шкаф от епохата на регентството, в който бе подредена великолепна колекция от гравирано сребро, която Сесар полираше сам всеки месец; после „Богопомазаните“ — любимите му картини; една „Млада жена“, приписвана на Лоренцо Лото71, едно изключително красиво „Благовещение“ от Хуан Сореда72, един жилест „Марс“ на Лука Джордано73, една меланхолична „Привечер“ на Томас Гейнсбъро74; колекцията от английски порцелан; килимите, гоблените, ветрилата. Сесар бе изучил в подробности историята на всяка вещ; бе събирал всички известни факти за стила и произхода и доказателства за автентичност. Беше създал частна колекция, толкова лична, толкова показателна за вкуса и характера му, че сякаш се бе превърнал в част от нейната същност.
Муньос предпочете да остане прав. Външно изглеждаше спокоен и невъзмутим, но нещо в стойката му, в леко присвитите лакти и краката му на килима, подсказваше, че е нащрек, готов на всякакви изненади. От своя страна Сесар го гледаше с любезен, безстрастен интерес. Към Хулия поглеждаше само от време на време, като че ли очакваше Муньос, в качеството си на единствен външен човек, да обясни появата си тук толкова късно вечерта. Хулия, която познаваше Сесар като себе си — тя веднага се поправи на ум, — която до тази вечер бе мислила, че го познава като себе си, забеляза още на вратата, че той не се заблуждава и знае, че това не е просто посещение на третия съюзник в приключението. Зад въздържаната му любезност, усмивката и невинния израз на ясните сини очи, се криеше предпазливо очакване. Изглеждаше дори, че той донякъде се забавлява. Спомни си, че я гледаше така, когато тя седеше на коленете му и трябваше да каже магическите думи — решението на някоя от детските гатанки, които толкова обичаше: прилича на злато, не е сребро… или: кое същество ходи сутрин на четири крака, на обед на два, а вечер на три? Или любимата: изисканият кавалер знае името на дамата и цвета на нейната рокля…
71
Лоренцо Лото (1480 — 1556) — италиански художник от късния Ренесанс, известен с проникновените си портрети и платна, изпълнени с религиозен мистицизъм. — Б.пр.
73
Лука Джордано (1632 — 1705) — най-популярният и продуктивен неаполитански художник от края на XVII в. Ранното му творчество е силно повлияно от испански художник Хосе де Ривера. — Б.пр.