— С тези думи, принцесо, Алваро подписа смъртната си присъда. Продължи да пуши, седнал на стола срещу мен, но всъщност беше вече мъртъв. Не заради това, което каза — в края на краищата и той имаше право на мнение като всеки, — а заради това, което разкри, и което аз не подозирах у себе си. Имах чувството, че е дръпнал завеса, която години наред ме е отделяла от действителността. Може би тъкмо защото това бяха убеждения, които съм държал заключени в най-тъмното ъгълче на съзнанието си и не съм си позволявал никога да ги погледна на светлината на разума и логиката.
Сесар замълча, като че ли бе изгубил нишката на мисълта си, и погледна колебливо към Хулия и Муньос. Накрая, с двусмислена усмивка, едновременно плаха и перверзна, той вдигна чашата към устните си и отпи малко джин.
— Обзе ме моментно вдъхновение. А веднага след това — чудо на чудесата — видях и целия план, така, както става в приказките. Дотогава всички откъслечни съставки блуждаеха около мен, но сега намериха точното си място и смисъл. Алваро, ти, аз, картината. Всичко говореше на сенчестата част на душата ми, на далечните екове, забравените чувства, спящите страсти. Само за няколко секунди видях всичко пред себе си като на гигантска шахматна дъска, на която всеки човек, всяка идея, всяко положение намериха своя символ в някоя шахматна фигура, намираща се на определено място във времето и пространството. Това беше Играта с главно „И“, голямата игра на моя живот — а също и на твоя. Всичко имаше тук, принцесо — шах, приключения, любов, живот и смърт. И в края на играта стоеше ти — свободна от всички и всичко, прекрасна и съвършена, и се оглеждаше в светлото огледало на зрелостта. Налагаше се да играеш шах, Хулия, в това бях сигурен. Ти трябваше да убиеш всички нас, — един по един, за да бъдеш най-сетне свободна.
— Господи!
Сесар поклати глава.
— Бог няма нищо общо с това. Мога да те уверя, че когато се приближих до Алваро и го ударих по тила с обсидиановия пепелник, който стоеше на масата, вече не го мразех. Това, което вършех, беше една неприятна част от плана. Отблъскваща, но необходима.
Той огледа дясната си ръка с известно любопитство. Като че ли, разглеждайки тези дълги, бледи пръсти със съвършен маникюр, които в момента стискаха чашата с джин, преценяваше способността им да причиняват смърт.
— Падна като камък — продължи той спокойно, като приключи с огледа. — Дори не простена, още стискаше лулата между зъбите си. Когато вече беше на пода, го ударих още веднъж, този път по-точно, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако ще правиш нещо, прави го добре. Другото вече знаете: душът и всичко останало бяха просто артистични добавки. Brouillez les pistes75, както казваше Арсен Люпен. Макар че Менчу, лека й пръст, сигурно щеше да припише цитата на Коко Шанел. Горката. — Той отпи една глътка в памет на Менчу. — И така, избърсах отпечатъците от пръстите си с една кърпичка, и взех пепелника със себе си за всеки случай. Хвърлих го в една кофа за боклук, много далеч от жилището на Алваро. Знам, че не трябва да говоря така, принцесо, но за начинаещ съзнанието ми работеше по удивително престъпен начин. Преди да си тръгна, взех доклада, който Алваро беше приготвил за теб, и написах адреса на пишещата му машина.
— Взел си също и няколко от картичките, на които той си водеше бележки.
— Всъщност не. Това беше добро хрумване, но то дойде по-късно. Нямаше как да се върна за тях, затова си купих подобни от една книжарница. Но първо трябваше да направя план на партията, всеки ход трябваше да бъде съвършен. Освен това се постарах ти да получиш доклада. Беше много важно да знаеш всичко, каквото имаше да се знае за картината.
— Затова прибегна до жената с шлифера.
— Да. Сега е моментът да си призная нещо. Никога не съм обичал да нося женски дрехи, това не ме вълнува ни най-малко. Понякога, когато бях млад, го правех на шега, като на карнавал — но винаги сам, пред огледалото. — Сесар доби закачливия, доволен вид на човек, който си припомня нещо приятно. — Когато се наложи да ти изпратя плика, реших, че ще е забавно да си припомня старите времена. Всъщност това беше обикновен каприз — и донякъде предизвикателство, ако решим да си послужим с по-героични изрази. Исках да видя дали ще успея да заблудя хората с помощта на една истина — или поне частична истина. И така, отидох на пазар. Когато един изискан възрастен господин купува дамски шлифер, чанта, обувки с нисък ток, руса перука, рокля и чорапи, това не прави никакво впечатление, ако го прави, както трябва — в някой от универсалните магазини, когато са пълни с хора. Останалото постигнах с едно хубаво бръснене и грим. Грим, сега вече мога да си призная без смущение, вече имах. Нищо прекалено, разбира се. Само малко цвят тук-там. В куриерската служба никой не заподозря нищо. Трябва да кажа, че преживяването беше забавно… и поучително.