Облечената в траур жена повдига черния воал, който покрива лицето й и дълго се взира в очите на ангела. Всеки ден, в продължение на цели осемнадесет години, тя спира тук в един и същи час и следи как времето изгризва останките от картината. Вижда я как изчезва постепенно, сякаш нападната от проказа, която къса жива плът и размива очертанията на ангела, така че той постепенно се слива с мръсната мазилка, с влагата, която вдига мехури по стената, напуква и унищожава образите. Тук огледала няма. Огледалата са забранени в ордена, в който е постъпила — или е била принудена да постъпи. Също като фреската на стената, и нейната памет се изпълва с все повече и повече бели петна. Не е виждала собственото си лице в продължение на осемнадесет години, и за нея този ангел, който сигурно някога е бил красив, е външна мярка, с която преценява въздействието на минаващото време върху себе си; олющена боя вместо бръчки; размити очертания като отпусната от годините кожа. Тя се вкопчва в моментите на просветление, които нахлуват в съзнанието й понякога, като вълни върху пясъчен бряг, опитва се отчаяно да подреди своята объркана, преследвана от призраци памет, и й се струва, че трябва да е на петдесет и четири години.
От параклиса се разнасят гласове, които пеят в хор. Звукът е приглушен от дебелите стени. Както винаги преди вечеря, гласовете пеят възхвала на Бога. Жената в траур има специално разрешение да не присъства на определени богослужения. В този час й е позволено да се разхожда сама, като мрачна, безмълвна сянка, из пустия манастир. От колана й виси дълга дървена броеница, но тя не я е докосвала от доста време насам. Далечните химни се смесват с воя на вятъра.
Тя отново тръгва и стига до прозореца. Умиращото слънце е вече само яркочервено, далечно сияние под оловносивите облаци, които нахлуват от север. В основата на хълма се е проснало широко, стоманеносиво езеро. Жената отпуска слабите си, костеливи ръце върху перваза на заострения прозорец — и отново, безмилостно, както всяка вечер, я връхлитат спомените. Тя чувства как студът на камъка прониква през ръцете й и стига все по-близо до умореното й сърце. Ужасен пристъп на кашлица разтърсва крехкото й тяло, разядено от влагата на толкова много години, съсипано от уединение, самота и спомени. Тя вече не чува нито вятъра, нито химните от параклиса. От мъглите на времето изплува тъжният, монотонен звън на мандолина, суровият есенен хоризонт изчезва пред очите й и отстъпва на място на друг пейзаж — красива хълмиста равнина, а в далечината, като нарисуван с много фина четка, се очертава елегантният силует на камбанария. Внезапно тя чува ясно гласовете на двамата мъже, които седят край масата, ехото на смеха им. Струва й се, че ако се обърне, ще види самата себе си, седнала на нисък стол с книга в скута, а ако вдигне очи, ще види стоманения отблясък на ризница и просветването на ордена „Златното руно“. А старият човек с четка в ръка ще й се усмихне, продължавайки да нанася върху дървената плоча вечния образ на тази сцена.
За миг вятърът разкъсва облаците, последният слънчев лъч се плъзва по повърхността на езерото и осветява лицето на застаряващата жена, заслепява очите й — светли, студени, почти безжизнени. Тогава, докато светлината агонизира, вятърът се усилва и започва да развява краищата на черния й воал като криле на врана. Онази болка отново я пронизва — там, близо до сърцето, сковава тялото й. За тази болка няма лек. Тя вкаменява крайниците й, спира дъха й.
Сега вече езерото е само неясно петно, потънало в сенки. Жената, облечена в траур, която някога светът е познавал като Беатрис Бургундска, знае, че зимата, нахлуваща от север, е последна в живота й. Тя се пита дали там, в мрака, към който се е упътила, ще срещне милосърдие, което да изтрие най-сетне от паметта й последните следи от спомена.
Ла Навата, април 1990 г.