И тъй, в деня на Тримата влъхви през лето Господне хиляда четиристотин шейсет и девето, когато месер Руджеро тръгнал на обичайната си разходка по стената на крепостта край Източната врата, незнаен стрелец с арбалет, скрит там наблизо, го пронизал от засада право в сърцето. Месер Руджеро паднал на място и помолил да извикат свещеник да го изповяда, но докато пристигне помощ, душата му вече била излетяла през зиналата рана. Смъртта на месер Руджеро, истински благородник и съвършен рицар, се отрази тежко на френската фракция в Остенбург, тъй като се говореше, че той защитавал техните позиции. Този трагичен случай даде повод да се надигнат възмутени гласове срещу тези, които бяха привърженици на Бургундия. Други даваха като причина на злодеянието някаква скрита сърдечна връзка, към каквито нещастният Руджеро имаше склонност. Намериха се дори такива, които казаха, че сам херцог Фердинанд бил подбудител на това злочинство, извършено от платен убиец, защото месер Руджеро се осмелил да говори за своята любов към херцогиня Беатрис. Това подозрение преследваше херцога до смъртта му. Тъй приключи тази тъжна история, без да бъдат открити убийците, макар че по праговете и в кръчмите се шушукаше, че те избягали под нечия мощна закрила. Правосъдието остана в Божиите ръце. А месер Руджеро беше красив в лице и тяло, макар че се бе сражавал в много битки на страната на френския крал, преди да дойде в Остенбург, за да служи на херцог Фердинанд, с когото бяха учили заедно на младини. Той бе оплакван от много дами. Когато бе убит, беше на тридесет и осем години, в разцвета на силите си…
Хулия изключи лампата и продължи да седи в тъмното с отпусната на облегалката глава, взряна в просветващия край на цигарата си. Сега не виждаше картината срещу себе си, но това вече не й беше необходимо. И последният детайл се бе отпечатал върху ретината и в съзнанието й. Виждаше картината в мрака.
Тя се прозя и разтри лице с длани. Изпитваше смесица от умора и възбуда, странно чувство на частично, но все пак вдъхновяващо тържество — сякаш се намираше по средата на маратон и бе преценила, че има възможност да стигне до финала. Беше успяла да повдигне едно ъгълче на завесата, и макар че имаше още много неща за разкриване, едно беше ясно като бял ден: тази картина не беше игра или каприз. Беше внимателно изпълнение на добре обмислен план, чиято цел се изразяваше в скрития въпрос „Кой уби конника?“ Кой уби рицаря?17 — въпрос, който някой, подтикван от страх или принуждение, бе счел за нужно да прикрие — или го бе сторил в изпълнение на нечия заповед. И Хулия възнамеряваше да разбере кой е бил този човек. В този момент, в тъмната стая, с глава, замаяна от умора и безсъние, пълна с образи от Средновековието, сред които прелитаха стрели от арбалети по залез-слънце, Хулия бе решила не толкова да реставрира картината, а да разкрие нейната тайна. Би било забавно, казваше си тя, поддавайки се най-сетне на съня, ако сега, когато всички действащи лица отдавна са се превърнали в прах, тя открие отговора на въпроса, който фламандският художник Питер Ван Хойс бе изпратил през вековете — предизвикателната загадка, която трябваше да бъде разрешена.
2.
Лусинда, Октавио, Скарамуш
— Наистина, оттук прилича на голяма шахматна дъска! — каза накрая Алиса.
Когато Хулия влезе в антикварния магазин, камбанката на вратата звънна. Достатъчно бе да прекрачи прага, за да се почувства обгърната от познатото чувство на топлота и покой. Ранните й спомени бяха позлатени от меката светлина, падаща върху старинните мебели, бароковите резби и колони, тежките орехови шкафове, статуетките от слонова кост, килими, порцелан, а от потъмнелите от старост картини я гледаха мрачни лица, сякаш в постоянен траур — те надзираваха детските й игри. Оттогава насам много вещи бяха продадени и подменени с други, но въздействието на тези претрупани помещения и на светлината, осветяваща хармоничния безпорядък на антикварните вещи, си оставаше същото. Така беше и с цветовете на деликатните порцеланови фигурки, изобразяващи герои от Комедия дел’арте18, авторски произведения на Бустели19: Лусинда, Октавио и Скарамуш — освен че бяха любимите играчки на Хулия, те представляваха и голямата колекционерска гордост на Сесар. Може би затова никога не пожела да ги продаде и ги държеше в един стъклен шкаф в дъното на магазина, до вратата от цветно стъкло, зад който се криеше служебното помещение, стаичка, в която той седеше и четеше — Стендал, Томас Ман, Сабатини, Дюма, Джоузеф Конрад — докато очакваше клиенти.
18
Комедия на маските, италиански театър, възникнал в средата на XIV век. Представленията почивали върху импровизацията на актьорите. — Б.пр.
19
Бустели (1723 — 1763) — прочут майстор на порцеланови статуетки от епохата на рококо, работил за порцелановата фабрика „Нимфенбург“. Едни от най-прочутите му статуетки са на персонажи от Комедия дел’арте. — Б.пр.