— В списъците ни фигурират петстотин души — каза гордо сеньор Сифуентес, и се зае да им показва изложените по стените трофеи, грамоти и снимки. — Освен това спонсорираме национален турнир. — Той спря пред една витрина, в която бяха изложени различни комплекти шахматни фигури — доста стари, но без антикварна стойност. — Хубави са, нали? Въпреки че тук, разбира се, използваме само модела „Стантън“28.
Сифуентес се обърна към Сесар, като че ли очакваше одобрението му, и той веднага доби надлежното сериозно изражение, кимна и заяви:
— Разбира се.
Сифуентес го възнагради с приятелска усмивка.
— Дървени, знаете — уточни той. — Никаква пластмаса.
— Само това липсваше.
Сифуентес се обърна към Хулия.
— Трябва да видите какво е тук в събота следобед — после се озърна самодоволно, като квачка, която оглежда пиленцата си. — Днес посещението е в рамките на обичайното: пристрастени членове, които си тръгват по-рано от работа, за да могат да изиграят една партия, пенсионери, които играят цял следобед. Тук, както несъмнено сте забелязала, се радваме на приятна атмосфера. Много…
— Поучително — допълни Хулия, без да се замисли.
Но Сифуентес явно хареса определението.
— Да, това е думата, поучително. Виждате, че има и доста млади мъже. Онзи там например е забележителен шахматист. Само на деветнадесет години е, а вече е написал монография от сто страници върху индийската защита на Нимцович.
— Нима? За Индийската защита? Звучи много… — Хулия трескаво затърси подходяща дума — смело!
— Е, за смело не знам — отвърна откровено Сифуентес. — Но със сигурност е значително постижение.
Хулия хвърли отчаян поглед към Сесар, но той само повдигна едната си вежда, като че проявяваше учтив интерес към разговора. Беше се наклонил към Сифуентес с ръце на гърба, стиснал шапката и ръкавиците си, и очевидно се забавляваше чудесно.
— Преди години — добави Сифуентес и посочи с пръст горното копче на жилетката си, — и аз самият дадох своя скромен принос.
— Нима? — каза Сесар, а Хулия го погледна тревожно.
— Да, ако щете, вярвайте — каза директорът на клуба с фалшива скромност. — Вторичен вариант на защитата Каро-Кан, с два коня. Нали знаете: кон на три — офицер — дама. Нарича се „вариант Сифуентес“ — допълни той и погледна Сесар с надежда. — Може би ви е известен?
— Разбира се — заяви Сесар възторжено.
Сифуентес му се усмихна с благодарност.
— Мога да ви уверя, че в този клуб, или общество, както аз предпочитам да го наричам, ще намерите най-добрите шахматисти в Мадрид, а може би и в цяла Испания. — После внезапно се сети за нещо. — Между другото, намерих човека, който ви трябва. — Той се огледа и след миг лицето му светна. — Ето го там. Последвайте ме, ако обичате.
Те тръгнаха след него, прекосиха едната стая и се отправиха към дъното на клуба.
— Не беше лесно да реша — отбеляза Сифуентес, докато вървяха. — Цял ден прехвърлях имена. Но нали — поспря и погледна извинително към Сесар, — нали казахте, че ви трябва най-добрият ни шахматист.
Спряха близо до една маса, на която играеха двама души, а половин дузина други ги гледаха. Единият от играчите леко потропваше с пръсти по масата, приведен над нея със същото съсредоточено изражение, каквото Ван Хойс беше придал на играчите на картината. Другият играч седеше напълно неподвижно. Явно потропването на противника му не го безпокоеше. Беше се облегнал на дървения стол, с ръце в джобовете, отпуснал брадичка на гърдите си. Невъзможно беше да се прецени дали очите му, насочени към дъската, бяха съсредоточени върху нея или върху нещо съвсем друго.
Зрителите мълчаха, изпълнени със страхопочитание, като че ли изходът от играта беше въпрос на живот и смърт. На дъската бяха останали само няколко фигури, разместени така, че поне за новодошлите беше невъзможно да преценят кой играе с черните и кой — с белите. След няколко минути мъжът, който барабанеше с пръсти, се пресегна и със същата ръка придвижи белия офицер, поставяйки го между царя и един черен топ. Като приключи с хода, той хвърли кратък поглед на противника си и отново се зае да съзерцава шахматната дъска и да барабани с пръсти.
Ходът беше съпроводен от шепот сред слушателите. Хулия пристъпи по-близо и видя, че другият играч, който въобще не бе помръднал, докато противникът му местеше фигурата си, се взираше напрегнато в намесилия се бял офицер. Той постоя така известно време, после с жест, толкова бавен, че до последния момент не можеше да се каже към коя фигура посяга, премести един черен кон.
28
Хауърд Стантън (1810 — 1874) — английски шахматист, считан за един от водещите в света през 40-те години на XIX в. Организирал първия съвременен международен шахматен турнир. Все още почти навсякъде се ползват фигурите, създадени по негов дизайн, патентован през 1949 г. — Б.пр.