Сифуентес каза:
— Позволете ми да ви представя сеньор Муньос, шахматист.
4.
Третият играч
— И така, Уотсън — продължи Холмс, подсмивайки се, — не е ли забавно, че понякога се налага да опознаеш бъдещето, за да разбереш миналото?
— Това е истинска партия — каза Муньос. — Малко странна, но напълно логична. Последният ход е бил на черните.
— Сигурен ли сте? — попита Хулия.
— Напълно сигурен.
— Откъде знаете?
— Просто знам.
Бяха в ателието на Хулия, пред картината, осветена от всички възможни източници на светлина в помещението. Сесар седеше на канапето, Хулия — до масата, а Муньос стоеше прав пред Ван Хойс и го гледаше озадачено.
— Нещо за пиене? — предложи Хулия.
— Не.
— Цигара?
— Не. Не пуша.
Долавяше се известна неловкост. Муньос явно се притесняваше. Носеше смачкан шлифер. Не беше пожелал да го свали, дори не го разкопча, като че ли си запазваше правото да си тръгне всеки момент, без да дава обяснения никому. Държеше се смутено и недоверчиво. Не беше никак лесно да го доведат тук. Когато Сесар и Хулия обясниха предложението си, изражението на лицето му беше недвусмислено — явно ги взе за луди. После се затвори и продължи да се държи подозрително. Трябвало да му простят, ако се изразява грубо, но цялата тази история за средновековни убийства и игра на шах, нарисувана на картина, му се струваше прекалено странна. И дори ако това, което разказваха, бе вярно, не разбираше какво общо има то с него. В края на краищата, настояваше Муньос, като че ли държеше да подчертае съответните социални различия, той бил прост счетоводител, обикновен чиновник.
— Но умеете да играете шах — беше казал Сесар с най-изкусителната си усмивка. После прекосиха улицата и седнаха в бара отсреща, точно до една ротативка, която периодично ги оглушаваше с монотонното си подрънкване, предназначено да зариби някой наивник.
— Е, и? — Тонът му не беше предизвикателен, а просто безразличен. — Същото се отнася до много други хора. Не разбирам защо…
— Казват, че сте най-добрият.
Муньос му хвърли трудноразбираем поглед. Хулия го разшифрова приблизително така: „Може и да съм, но какво от това? Това, че си най-добрият, няма никакво значение. Можеш да бъдеш най-добрият, също както да бъдеш рус или да страдаш от плоскостъпие, без да изпитваш необходимост да го доказваш наляво и надясно.“
— Ако беше така — отвърна той след малко, — щях да ходя по турнири и други подобни. Но не ходя.
— Защо?
Муньос погледна празната чаша от кафе пред себе си и сви рамене.
— Защото така. За тази работа се иска желание. Искам да кажа, желание да победиш… — Той ги изгледа, като че ли не беше убеден, че са в състояние да разберат това, което им говори. — А на мен ми е все едно дали печеля, или губя.
— С други думи, вие сте теоретик — отбеляза Сесар с привидна сериозност, зад която Хулия долови скрита ирония.
Муньос го изгледа продължително, като че ли се опитваше да намери подходящ отговор.
— Може би — каза той накрая. — Затова ми се струва, че не мога да ви бъда от полза.
Понечи да стане, но Хулия се пресегна и постави ръка върху неговата. Беше съвсем мимолетно докосване, но заредено с настоятелна молба. По-късно, когато останаха сами, Сесар, вдигнал едната си вежда, описа жеста като „върховен израз на женственост, скъпа моя; благородната девица, която моли за помощ, при това много дискретно, за да не подплаши птичката“. Заяви, че той самият не би могъл да го изпълни по-съвършено; само ако трябвало да бъде на нейно място, щял сигурно да нададе жално възклицание, което не би било подходящо предвид обстоятелствата. В действителност Муньос погледна за миг към ръката, която Хулия вече беше отдръпнала, после очите му се плъзнаха по масата и се спряха върху собствените му ръце, с не много чисти нокти, които лежаха напълно неподвижни от двете страни на чашата му.
— Имаме нужда от помощта ви — каза тихо Хулия. — Наистина е важно, уверявам ви, важно за мен и за моята работа.
29
Реймънд Смулиън (1919 г.) — американски математик, създател на нова система за оценяване валидността на аргумента в логиката. — Б.пр.