Тя се вгледа в лицето на жената. Беше красиво, и в съответствие с представите за красота по онова време, извънредно бледо. Гъстата руса коса, внимателно пригладена и дръпната назад от слепоочията, беше прибрана под бяла тюлена шапчица. От свободните ръкави на връхната дреха се подаваха ръцете й — слаби и елегантни, облечени в светлосив брокат, — в които имаше молитвеник. Светлината, падаща през прозореца, хвърляше метални отблясъци по отворената закопчалка на молитвеника и по единствения златен пръстен, украсяващ ръката й. Клепачите й бяха сведени над очи, които сигурно са били сини, в израза на скромна и спокойна добродетелност, характерен за женските потрети от епохата. Светлината идваше всъщност от два източника — прозореца и огледалото, едновременно свързвайки женската фигура с фигурите на играчите и обособявайки я дискретно като отделна единица, поради по-голямото скъсяване в огледалото и по-интензивната употреба на светлосенки. Надписът край нея гласеше: BEATRIZ BURG. OST. D.
Сега Хулия отстъпи назад, за да огледа картината като цяло. Нямаше никакво съмнение: пред нея стоеше шедьовър, чиято документация бе потвърдена от експерти. Картината щеше да бъде изнесена с много висока цена на търга при „Клеймор’с“ през януари. Възможно бе скритият надпис, съпроводен от подходяща историческа документация, да увеличи още повече стойността й. Десет процента за аукционерите от „Клеймор’с“, пет процента за Менчу Рок, остатъкът — за продавача. Трябваше да се извади още един процент — за застраховката и за нейния хонорар за почистване и реставриране на картината.
Тя се съблече и влезе под душа, но остави вратата отворена, за да може Вивалди да й прави компания. Реставрацията на „Шахматната партия“ преди представянето й на пазара за произведения на изкуството можеше да й донесе прилична сума. Само няколко години след завършване на образованието си Хулия бе съумяла да си спечели солидна репутация и да стане един от най-търсените от музеи и антиквариати реставратори. Методична и дисциплинирана, самата тя рисуваше в свободното си време, и то доста талантливо. За нея се знаеше, че се отнася с уважение към реставрираните оригинали — етична позиция, която не всички нейни колеги споделяха. В трудната и често смущаваща духовна връзка, възникваща между реставратора и обекта на работата му, в ожесточеното противостояние на консервацията и обновяването, младата жена проявяваше една рядка добродетел: съзнаваше, че нито едно произведение на изкуството не може да бъде доведено до първоначалното си състояние, без да понесе сериозни щети. Хулия вярваше, че процесът на остаряване, патината, начинът, по който се изменяха боите и лаковете, дори повредите, прерисуването и ретуширането, се превръщат с минаване на времето в неразделна част от оригиналното произведение. Може би затова картините, минали през ръцете й, никога не блестяха в странни, предполагаемо оригинални цветове и тоналности — „като гримирани проститутки“, както се изразяваше Сесар. Тя работеше върху тях с изтънчена деликатност, която сливаше белезите на времето със самата картина.
Хулия излезе от банята, увита в голяма хавлиена кърпа. По раменете й се отцеждаше вода от мократа й коса. Запали нова цигара и отново застана пред картината, докато се обличаше: кафява плисирана пола, кожен жакет, обувки с ниски токове. Хвърли поглед във венецианското огледало и видимо доволна от себе си, се обърна към двамата играчи на шах и им смигна. „Кой уби конника?“ Докато прибираше снимките и експертизата в чантата си, фразата постоянно се въртеше в главата й като нерешена гатанка. Тя активира алармата и превъртя два пъти ключа в ключалката. Quis necavit equitem. Тъй или иначе, това би трябвало да означава нещо. Повтаряше под нос трите думи, докато слизаше по стълбите, плъзгайки пръсти по украсените с месинг перила. Беше искрено заинтригувана от картината и скрития в нея надпис, но имаше и още нещо: изпитваше странно безпокойство — нещо подобно бе чувствала като малко момиченце, когато се осмеляваше да се изкачи до най-горната площадка на стълбището и се канеше да надникне в тъмния таван.
— Трябва да признаеш, че е същинско бижу. Истинска ренесансова статуя.
Менчу Рок съвсем не говореше за някой от експонатите, изложени в собствената й галерия. Светлите й, силно гримирани очи фиксираха широките рамене на Макс, който разговаряше с някого на бара. Макс беше към два метра висок, добре скроеното му сако се опъваше върху широките рамене на плувец. Носеше дългата си коса вързана на опашка с черна копринена панделка и се движеше със своеобразна, предизвикателна гъвкавост. Менчу го огледа подробно с очите на ценител и после отпи от мартинито си, изпълнена със собственическо задоволство. Макс беше последният й любовник.