— Честна дума — каза той, докато се ръкуваха, а белите му зъби светнаха в привлекателен контраст със загорялата кожа, — изглеждате направо зашеметяващо.
Този увод даде тона на първата част на вечерята. Монтегрифо даде израз на безграничното си възхищение пред тясната й рокля от черно кадифе, още преди да седнат на запазената за тях маса до прозореца, която предлагаше панорамна гледка на кралския дворец. Оттам нататък той включи в действие целия си репертоар от многозначителни погледи — настоятелни, но никога нахални — и изкусителни усмивки. След аперитивите, докато сервитьорът подготвяше ордьоврите, той засипа Хулия с въпроси, които изискваха интелигентни отговори. Отговорите той изслушваше, подпрял брадичка със сключените пръсти на ръцете си, с леко разтворени устни, със задълбочен израз, предназначен да поласкае говорещия — тази поза позволяваше същевременно леки отблясъци от светлините на свещите да пробягват по безупречните му зъби.
За Ван Хойс стана дума само веднъж преди десерта — когато Монтегрифо избра бяло бургундско за рибата. „За изкуството“ — каза той с малко заговорнически вид, и това му даде повод да се впусне в дълго обсъждане на френските вина.
— Колкото и да е странно — започна той, докато сервитьорите продължаваха да пърхат около масата, — вкусът се променя с възрастта. Човек започва като твърд привърженик на бялото и червеното бургундско; те са най-подходящи, докато навършиш тридесет години. След това обаче, без да се отказваш напълно от бургундското, е време да се мине на бордо — вино за зрели хора, сериозни и уравновесени. И едва след четиридесетте можеш да си позволиш да платиш цяло състояние за една каса „Петрюс“ или „Шато д’Икем“.
Той опита виното, повдигна одобрително вежди, а Хулия, облегната на стола си, се забавляваше от представлението и нямаше нищо против да участва в него. Вечерята и баналният разговор дори й доставяха удоволствие. Каза си, че при други обстоятелства Монтегрифо би бил приятна компания с тихия си глас, загорелите ръце и дискретния аромат на одеколон, фина кожа и добър тютюн, който се излъчваше от него, въпреки навика да поглажда дясната си вежда с пръст и да хвърля поглед към отражението си в прозореца.
Продължиха да разговарят за всевъзможни неща, само не и за картината. Тя беше приключила със сьомгата a la Royale, но той още довършваше костура „Сабатини“, като си служеше само със сребърната вилица. Истинският джентълмен, отбеляза той, подсказвайки с усмивка, че забележката му не трябва да се приема прекалено сериозно, никога не ползва нож за риба.
— А как ще изчистите костите? — попита Хулия.
Аукционерът я изгледа, без да мигне.
— Не ходя в ресторанти, където сервират риба с кости.
След десерта и преди кафето, което и двамата поръчаха черно и без захар, Монтегрифо извади сребърна табакера с английски цигари и внимателно си избра една. После се приведе към Хулия.
— Бих искал да дойдете да работите за мен — каза той тихо, като че ли се опасяваше да не го подслушват от двореца отсреща.
Хулия, която тъкмо поднасяше една от собствените си цигари без филтър към устните си, се вгледа в кафявите му очи, докато той й поднасяше запалката си.
— Защо? — попита тя без видим интерес, като че ли ставаше дума за някой друг.
— По няколко причини. — Монтегрифо постави внимателно златната запалка върху табакерата, в самия й център. — Най-важната е, че за вас съм чувал само блестящи отзиви.
— Приятно ми е да го чуя.
— Говоря съвсем сериозно. Както можете да предположите, поразпитах тук-там. Познавам работите, които сте реставрирали за „Прадо“ и за други галерии. Още ли работите в музея?
— Да, три дни седмично. Работя върху една скорошна покупка, картина на Дучо ди Бонинсеня32.
— Чувал съм за тази картина. Голямо предизвикателство. Знам, че винаги ви възлагат най-значителните работи.
— Понякога.
— Дори ние, в „Клеймор’с“, имахме честта да продадем няколко възстановени от вас работи. Онзи Мадрасо33 от колекцията Очоа например. Работата ви върху него вдигна първоначалната цена с една трета. Имаше и една друга картина, миналата пролет. „Концерт“ от Лопес де Аяла, така беше, нали?
— Не, „Жена, която свири на пиано“ от Рохелио Егускиса.
— Точно така беше, извинете ме за грешката. „Жена, която свири на пиано“, разбира се. Беше сериозно пострадала от влага, а вие наистина се справихте блестящо. — Той се усмихна и ръцете им почти се докоснаха, когато и двамата изтръскаха едновременно пепелта от цигарите си. — Доволна ли сте от сегашното си положение? Искам да кажа, приемате поръчки, когато се появят. — Зъбите му отново проблеснаха. — На свободна практика.
32
Дучо ди Бонинсеня (роден в средата на XIII в. — починал 1318 г.) — един от най-великите художници на италианското Средновековие, основател на Сиенската школа. В творчеството му строгите форми на итало-византийската школа се смесват с новата духовност на готиката. — Б.пр.
33
Хосе де Мадрасо-и-Агудо — виден представител на неокласицизма в испанската живопис. — Б.пр.