Сесар й се усмихна отдалече. Устните му оформиха мълчаливо думите „любимото ми момиче“. Постави чашата на масата, изправи се и протегна ръце към нея.
— Как мина вечерята, принцесо? Ужасно, предполагам. „Сабатини“ вече не е онова, което беше. — Той нацупи устни, а в сините му очи блесна злорадство. — Всички тези висши чиновници и банкери парвенюта с кредитните си карти и прехвърлянето на сметките за изплащане от фирмите им ще съсипят всичко. Между другото, познаваш ли Серхио?
Хулия познаваше Серхио и, както ставаше винаги с приятелите на Сесар, долови смущението, което появата й предизвика у него. Момчето явно не беше в състояние да разбере действителното естество на връзката между антикваря и тази красива, спокойна млада жена. Тя от своя страна веднага прецени, че връзката между двамата не е сериозна — поне тази вечер и от страна на Серхио още не. Младият мъж, макар и интелигентен и чувствителен, не проявяваше признаци на ревност. Бяха се срещали и преди. Присъствието на Хулия просто го смущаваше.
— Монтегрифо искаше да ми направи делово предложение.
— Колко мило от негова страна. — Докато се разполагаха отново около масата, Сесар като че ли обмисляше сериозно чутото. — Позволи ми все пак да те попитам като онзи старец, Цицерон: Cui bono? В чия полза?
— Негова, предполагам. Всъщност искаше да ме подкупи.
— Браво на Монтегрифо. А ти остави ли се да бъдеш подкупена? — Той докосна устните й с върховете на пръстите си. — Не, не ми казвай нищо, скъпа, остави ме да се насладя на това очарователно напрежение още известно време… Надявам се, че поне предложението му е било достойно за внимание.
— Не беше зле. Освен това май включи и себе си в офертата.
Сесар облиза устни в блажено очакване.
— Напълно в негов стил е да опита да убие с един куршум два заека. Винаги е бил крайно практичен. — Сесар се поизвърна почти с гръб към русия си приятел, като предупреждение да не обръща внимание на такава светска недискретност. После отново погледна Хулия, видимо наслаждавайки се на клюката. — А ти какво каза?
— Че ще си помисля.
— Отлично. Никога не изгаряй мостовете зад себе си. Чу ли, Серхио? Никога!
Младият мъж погледна изкосо Хулия и отпи от коктейла си с шампанско. Без всякакви задни мисли, Хулия внезапно си го представи гол в полумрака на спалнята на Сесар — красив и безмълвен като мраморна статуя, с руса коса, разпиляна по лицето. Представи си го с изправения „златен скиптър“ — евфемизъм, който според нея Сесар беше заел от Кокто35, — готов да потъне в по-възрастния мъж — или може би беше обратното? Хулия никога не бе използвала близостта си със Сесар, за да разпитва подробно за тези неща — макар че понякога изпитваше малко болезнено любопитство да ги узнае. Тя хвърли поглед към Сесар. Той беше както винаги безупречно елегантен в тъмния си костюм, с бяла ленена риза и тъмносин копринен шал на червени точици. Косата му, сресана назад, се виеше на вълни около ушите и по тила му. Хулия отново си зададе въпроса какъв беше този негов чар, та успяваше и на петдесет години да прелъстява млади мъже като Серхио. Може би ироничният блясък на сините му очи, изискаността, усъвършенствана в продължение на много поколения, непринуденото излъчване на отегчен светски човек, безкрайната толерантност, на която никога не даваше цялостен израз — защото не беше склонен да се приема много сериозно — но която, независимо от това, присъстваше във всяка негова дума.
— Трябва да видиш последните му картини — казваше Сесар, и Хулия първоначално не разбра, че става дума за Серхио. — Нещо наистина забележително, скъпа. — Ръката му премина над ръката на по-младия мъж, съвсем наблизо, но без да я докосне. — Светлина в най-чистото си състояние, която просто се лее от платното. Абсолютна красота.
Хулия се усмихна, приемайки оценката на Сесар като непоклатима гаранция за качество. Серхио, едновременно развълнуван и смутен, отпусна надолу русите си мигли и заприлича на котка, която са погалили.
— Разбира се — продължи Сесар, — за да си пробиеш път, не стига само талантът. Разбираш ме, нали, млади човече? Всяко изкуство изисква известно познаване на света, дълбоко почувстван опит в областта на човешките взаимоотношения. Друг е случаят с изкуствата, изискващи абстрактна мисъл — при тях основната необходимост е талантът, а опитът — само допълнение. Имам предвид музиката, математиката… и шаха.
35
Жан Кокто (1889 — 1963) — френски писател, поет, филмов режисьор и художник. Изключителен естет и в творчеството, и в живота си, Кокто никога не е държал в тайна хомосексуалните си наклонности. — Б.пр.