— А към коя школа принадлежите вие?
Той сякаш се изненада от въпроса й. Посегна към чашата с вино, но не стигна до нея, а вместо това отпусна ръката си върху покривката. Чашата му си оставаше недокосната, откакто бяха седнали да се хранят.
— Не мисля, че се числя към някаква определена школа — каза той тихо. Създаваше впечатление, че когато е принуден да говори за себе си, нарушава грубо представите си за скромност. — Струва ми се, че аз съм от хората, които възприемат шаха като някакъв вид лекарство. Понякога се чудя как хора като вас, хора, които не играят шах, успяват да се спасят от депресии и лудост. Както вече казах, има хора, които играят, за да печелят, като Алехин, Ласкер и Каспаров, като почти всички гросмайстори. Такъв е, предполагам, и нашият невидим противник. Други, като Щайниц и Пржепиорка, играят, за да демонстрират теориите си, и основната им цел е да правят брилянтни ходове.
— А вие? — настоя Хулия.
— Аз ли? Аз не съм агресивен, не обичам да поемам и рискове.
— Затова ли никога не побеждавате?
— В себе си съм убеден, че мога да победя, че ако си го поставя за цел, няма да изгубя нито една партия. Но аз сам съм си най-големият враг. — Той докосна върха на носа си и наклони леко глава на една страна. — Спомням си, че някога прочетох някъде следното: човекът не е дошъл на този свят, за да разреши проблемите на света, а просто за да открие в какво се състоят тези проблеми. Може би затова не се стремя никога към решения. Потъвам в играта заради самата игра, и понякога, когато давам вид, че разучавам позициите на дъската, всъщност мислите ми блуждаят. Обмислям най-различни ходове с различни фигури, или отивам с шест, седем и повече хода пред този, който противникът ми в момента обмисля.
— Шах в най-чистата си форма — отбеляза Сесар, който беше видимо впечатлен, макар и против волята си.
— Не знам дали е точно така — каза Муньос. — Но това се случва с много хора, които познавам. Партията може да продължи с часове и през това време семейство, проблеми, работа — всичко това се забравя, отива на заден план. Това е общото за всички. Но докато някои приемат партията като сражение, което трябва да бъде спечелено, други, като мен например, я приемат като друг свят, богат на фантазии и пространствени комбинации, в който победата и поражението са думи без всякакъв смисъл.
— Но нали преди малко, когато говорехте за сблъсъка на две философии, стана дума и за убиеца, за нашия тайнствен противник — каза Хулия. — Струва ми се, че този път имате желание да победите. Така ли е?
Погледът на Муньос отново се отклони към някаква неопределена точка в пространството.
— Може и така да е. Да, този път наистина искам да победя.
— Защо?
— Въпрос на инстинкт. Аз съм шахматист, и то добър шахматист. Някой се опитва да ме провокира и това ме принуждава да следя отблизо всеки негов ход. Всъщност нямам друг избор.
Сесар се усмихна иронично и запали една от специалните си цигари с позлатен филтър.
— Музо, възпей — започна да рецитира той с пародийно приповдигнат тон, — гнева на скърбящия Муньос, който най-сетне реши да излезе от шатрата си. Нашият приятел най-сетне тръгва на война. Досега играеше ролята на страничен наблюдател, но сега с радост забелязвам, че е решен да положи клетва пред знамето. Герой malgre lui52, но все пак герой. Жалко само — сянка премина по гладкото му, бледо чело, — че става дума за такава дяволски потайна война.
Муньос погледна Сесар с интерес.
— Странно е, че вие го казвате.
— Защо?
— Защото шахът е сам по себе си заместител на войната, но той има и друга символика. Имам предвид отцеубийството. — Той ги огледа неуверено, като че ли се надяваше, че няма да приемат думите му много сериозно. — Нали разбирате, основната цел на шахматната игра е да се постави царя в шах, с други думи унищожението, убийството на високостоящия, бащата. Бих казал, че шахматът има повече общи черти с убийството, отколкото с войната.
Ледено мълчание скова атмосферата на масата. Сесар се взираше в плътно стиснатите устни на Муньос, присвил леко очи, като че ли му пречеше димът от цигарата. Гледаше го с искрено възхищение, като че ли Муньос току-що бе отворил пред него врата, зад която се криеха неизбродни мистерии.