Муньос огледа листа и го предаде на Сесар, без да каже каквото и да било.
— Какво мислите? — попита Хулия.
Сесар се колебаеше.
— Крайно смущаващо. Но може би подходът ни е прекалено буквален. — Той отново огледа скицата на Хулия. — Не мога да реша дали си измъчваме мозъците с нещо много дълбоко, или пък с нещо абсолютно банално.
Хулия не отговори. Тя се взираше в Муньос. Той постави листа на масата, извади химикалка от джоба си, написа нещо и й върна скицата.
— Сега вече има още едно ниво — каза той с малко неспокоен тон. — Вие сте поне толкова замесена в цялата история, колкото и всички останали.
— Така си и мислех — каза Хулия.
— Шесто ниво съдържа всички останали — отвърна Муньос. — Независимо от това дали ви харесва или не, и вие сте в него.
— Но това означава — Хулия го гледаше с широко отворени очи, — че човекът, който може би е убил Алваро, същият, който изпрати тази картичка, разиграва някаква налудничава шахматна партия. Игра, в която не само аз, но всички ние изпълняваме ролята на фигурите. Така ли е?
Лицето на Муньос не беше тъжно. По него се изписа само някакво нетърпеливо любопитство, сякаш от нейните думи следваха увлекателни изводи и той бързаше да представи своите коментари.
— Радвам се — каза той накрая, а далечната усмивка отново се плъзна по устните му, — че най-сетне разбрахте как стоят нещата.
Менчу се беше гримирала прецизно до милиметър. Беше подбрала дрехите си за постигане на точно пресметнат ефект: къса и много тясна пола и извънредно елегантен жакет от черна кожа над кремав пуловер, който подчертаваше бюста й по начин, окачествен от Хулия незабавно като „скандален“. Като че бе предвидила маневрите й, този следобед самата тя беше предпочела небрежната елегантност. Носеше джинси, мокасини, късо велурено яке и копринен шал. Ако Сесар ги беше видял как слизат от фиата на Хулия пред „Клеймор’с“, веднага щеше да каже, че приличат на майка и дъщеря.
Вълната на парфюма на Менчу и потракването на високите й токчета ги предшестваха, когато двете влязоха в елегантния офис, облицован с дърво, с голяма махагонова маса и ултрамодерни столове и осветителни тела. Пако Монтегрифо ги посрещна, целуна ръка и на двете и им отправи стандартната си усмивка. Белите му зъби пак проблеснаха на фона на загорялата кожа. Разположиха се в креслата, поставени така, че седящите да виждат скъпия Вламенк53, чието присъствие бе доминиращо в помещението. Под картината, от другата страна на масата, седеше самият Монтегрифо, със скромния вид на човек, който съжалява, че не може да им предложи нещо по-добро, Рембранд например. Това поне можеше да е едно от тълкуванията на настоятелния поглед, който той отправи към Хулия веднага, след като огледа с подчертано безразличие кръстосаните крака на Менчу. Може би дори му се искаше на мястото на Вламенк да бъде Леонардо.
Веднага щом секретарката му поднесе кафето в порцеланови чашки с герба на Източноиндийската компания54, той пристъпи към темата. Менчу сложи в кафето си захарин, Хулия го пиеше без мляко и захар, на малки глътки, докато беше още съвсем горещо. Докато си запали първата цигара — Монтегрифо се бе пресегнал безпомощно през голямата маса със златната си запалка в ръка, — той вече беше описал положението. Хулия си каза, че никой не може да го обвини в увъртане.
На пръв поглед положението беше ясно като бял ден: „Клеймор’с“ съжаляваха, че не могат да приемат условията на Менчу за равно участие в печалбата от продажбата на Ван Хойс. Редно бе Менчу да знае, че собственикът на картината, дон — тук Монтегрифо хвърли поглед към документацията пред себе си — Мануел Белмонте, със съгласието на своята племенница и съпруга й, е решил да се откаже от споразумението си с доня Менчу Рок и да прехвърли правата по продажбата на Ван Хойс на аукционна къща „Клеймор’с & Ко“. Той добави, че всичко изложено фигурира в съответния документ, заверен при нотариус. Монтегрифо отправи към Менчу поглед, изпълнен с дълбоко съжаление, съпроводен с въздишката на човек, който добре познава света.
— Да не искате да кажете — попита невярващо Менчу и чашката й тракна по чинийката, — че ме заплашвате да ми отнемете картината?
Монтегрифо погледна златните копчета на ръкавелите си, като че ли те бяха направили нетактична забележка, и подръпна педантично колосаните си маншети.
53
Морис дьо Вламенк (1876 — 1958) — френски художник, който експериментира с чисти, интензивни цветове. — Б.пр.
54
Английска компания, формирана за експлоатация на търговските връзки с Източна и Югоизточна Азия и Индия през 1600 г. — Б.пр.